Своевременно ние пак се повихме, окуражени отново, и тръгнахме на обиколка на Англия и обичайните места. Имахме гаранции, че ще привлечем интереса на публиката заради присъствието на Джеф - макар този интерес доста често да бе насочен с подозрение към мен. Джеф си имаше фенове, почитатели на китарната музика, които идваха на концертите, за да гледат и изучават пръстите му, и те твърдо защитаваха Джеф и се чудеха защо дружи с този сравнително непознат певец с писклив глас. Обаче той се доказа като приятел: застъпваше се за мен. Предизвикан по време на едно интервю заради предположението, че аз съм твърде „смешен“, за да работя със сериозен рок китарист, Бек използва следното сърдечно опровержение:
- Той не е смешен. Може би е леко фарсов.
От друга страна, за мен това си беше период на подготовка. За разлика от стегнатите, инструментално напрегнати клубни банди, в които бях пял досега, в тази имаше доста свобода; голямо спокойствие за мен като певец, спокойствие, което ми позволяваше да разперя крилете си. А и имаше китарист, който ме слушаше - и аз го слушах, и не се допълвахме един друг, което водеше до нещо специално. Това си беше една игра на вокал и китара; това не беше репетирано, просто се правеше с чувство. Джеф нито веднъж не заглуши гласа ми; той винаги усещаше кога предстои да се включа, усещаше кога смятам леко да удължа вокалите, знаеше кога да отстъпи и да се отдръпне и после да се появи с гръм. А и не мога да се сетя за друга група, която по това време да се държеше по този начин. Чувството беше за нещо ново и изключително вълнуващо.
Обаче беше очевидно това, че за да напредне, тази група има нужда от отличаващ се, оригинален материал - не само Hi Ho Silver Lining, големия хит на Джеф, който бяхме задължени да свирим, макар да се разграничавахме от парчето като го свирехме със смешни жестикулации, глупави усмивки и свръх ентусиазирани вокали. (Двамата с Уди бяхме особено превзети. Може да го наречете и саботаж.) Без оригинални песни, със сигурност щяхме бързо да залезем (което и се случи). Обаче правилната музика за тази група бе трудна за намиране. Нямаше никой, който да пише музика, подходяща за китарен рок виртуоз, партниращ си с кандидат за соул певец. Джеф не беше креативен що се отнася до писането. Уди и аз, привлечени от желанието да разбием стената и да напишем огромен хит, започнахме да композираме някакви неща, събирайки се най-често в малката общинска къщичка на майка му в Орпингтън, във всекидневната пред електрическата печка. (Парите бяха малко: позволяваха ни да включваме само единия реотан.) Но песните, които с Уди измислихме през онези години, звучаха повече като простовата фолклорна музика, а не като футуристичен хеви блус.
Нашето креативно сътрудничество започна с неблагоприятен старт. Първия път, когато се захванахме с писане на песен, просто седяхме там цял следобед, до включената печка, всеки хванал по един тефтер с жълти страници, молив и чакахме. Поради някаква причина не ни хрумна да извадим китара. Просто си седяхме и се надявахме думите да потекат. Един час по-късно: нищо. Нито една сричка. Рони отвори бутилка вино и през следващия час бавно я пресушихме. Все още нищо. Празни страници пред нас. След около два часа и половина майка му на Рони се прибра и ни откри лежащи по гръб на килима, притихнали, до една празна винена бутилка, все още чакащи вдъхновението да дойде.
- Е, вие двамата май няма да станете голяма заплаха за „Бийтълс“, нали? - каза тя.
И така, когато албумът Truth на „Джеф Бек Груп“ излезе през лятото на 1968-а, той основно представляваше плоча с кавъри: You Shook Me на Уили Диксън, I Ain’t Superstitious на Хаулин Улф, дори Ol’Man River на Джеръм Кърн, което си беше дръзко предизвикателство, а по време на записа на песента Кийт Муун удряше по тимпани.
Иначе, взехме стари блус парчета - Let Me Love You Baby на Бъди Гай, Gambler s Blues на Би Би Кинг - извъртяхме ги, музикално и текстово, превърнахме ги в свои и ги приписахме на „Джефри Род“.
Фактически всичко бе записано в „Аби Роуд“, по време на двудневен запис, през май 1968-а. В онези години не се мързелуваше. Започвахме в единадесет преди обед и работехме до полунощ. Това беше първата дългосвиреща плоча с песни, в която и аз взех участие. Все още оценявам този албум доста високо. В него има страхотни инстру- ментали и песни, и той повлия върху много неща, които се появиха скоро след това - особено ако чуете „Лед Цепелин“. Джон Бонъм и Джими Пейдж идваха да ни слушат постоянно през онези начални дни, когато събираха „Ню Ярдбърдс“. Опитваха се да направят същото нещо като нас - и успяха, че дори и отгоре. Мисля, че Джеф още се сърди, понеже те взеха основата на онова, което имахме, и го превърнаха в още по-комерсиално. Честно казано „Джеф Бек Груп“ можеше да се превърне в „Лед Цепелин“, само че те бяха една крачка пред нас чрез един важен детайл - те бяха написали оригинален материал.