И аз изпях началото на I Ain’t Superstitious от полуклекнало положение зад усилвателите в задната част на сцената. Не се бях скрил, мисля, че разбирате. Просто се опитвах да заприличам на човек, който върши нещо важно по апаратурата: сменям бушон например, или оправям някой кабел. Когато първият куплет премина без: а) нахлуване на сцената от разгневените почитатели на чистия блус, искащи си обратно парите и музиката, и б) забележими изстрели, аз намерих смелостта да се изправя и да отида под прожекторите.
След това се заехме да раздрусаме мястото. Напълно да го разрушим. Ударихме публиката с колосалната версия на Rock Me Baby и You Shook Me. Всички в театъра полудяха. По едно време погледнах към седалките и там се виждаше бушуващо море от мяткащи се коси, докъдето стигаше поглед. Никога не бях ставал свидетел на подобна реакция. Със сигурност до този момент не бях ставал член на банда, която да предизвиква подобни реакции. Бис след бис.
А отзивите след това - Боже мили! В „Ню Йорк Таймс“ написаха: „Те стояха на крака и се радваха на една нова британска поп група, снощи във „Филмор Ийст“, и добавиха, че „британската група засенчи, поне за един от слушателите, включените в афиша „Грейтфул Дет“ от Сан Франциско.“
В отзива пишеше още: „Основното държане на групата е взаимодействието между дивата и мечтателна китара на мистър Бек и дрезгавите и настоятелни крясъци на Род Стюарт“.
Не съм толкова сигурен за крясъците, но да продължим.
„Техните диалози бяха издържани и лаконични, вербален пинг- понг на музикална пиеса на Пинтър.“
Какво ще кажете за това? Признавам си, че препратката към Пинтър по онова време ми беше леко неясна. Помислих, че играе десен защитник за „Уест Хям“.
Концертът беше невероятен. Да издухаш „Грейтфул Дет“ в Ню Йорк си беше невъобразимо добър резултат, толкова далеч от дома. Дори и навъсеният и стар „Ню Мюзикъл Експрес“, в Англия, бе впечатлен, особено от мен и Джеф. „Единственото възможно описание за техния двоен динамит би било това все едно се гледа великолепието на Джим Морисън, партниращо си с Ерик Клептън“ - написа техният автор.
След това зад кулисите една ухилена делегация от „ЕМИ Рекърдс“ дойде при мен в гримьорната.
- Джеф! - каза един от тях. - Ебати страхотното шоу, човече! Освен това си имаш и един страхотен китарист.
Джеф го изгледа убийствено. В един момент си помислих, че ще го прасне.
Като се остави настрана лекото объркване за това кой кой е, Америка изцяло получи „Джеф Бек Груп“. Публиката изцяло ни усети - много по-бързо и по-ентусиазирано от хората в Англия. Впоследствие обиколихме Щатите цели пет пъти, оставахме за два месеца, свирехме в театри и на големи фестивали, които си бяха разцъфващият формат за рок изпълнения на живо. При един концерт на открито в Поконос, открихме, че сме на един афиш с Джими Хендрикс, и Уди и Джеф се присъединиха към него на сцената за джем сешън. А аз стоях в автобуса и се мръщех. Трудно можех да бъда накаран да се включа в джем сешън. Не знаех какво точно се изисква от мен да правя. Как да се държи там един певец? Да импровизира? Никога не съм се чувствал удобно при такива изпълнения.
Обаче има един джем сешън, при който останах на сцената, случил се по време на музикалния фестивал „Сингър Боул“ през юли 1969-а. Този фестивал представляваше събитие на открито, близо до „Ший Стейдиъм“, в квартал „Куинс“. Този път на афиша бяха „Лед Цепелин“ и докато ние се намирахме по средата на една песен, наречена Rice Pudding, вероятно пийналият Джон Бонъм, барабанистът на „Лед Цепелин“, бавно се качи на сцената, грабна някакви палки и се включи към нас. В следващата минута се огледах и от всички ъгли по сцената се стичаха хора: Джими Пейдж, Робърт Плант, Глен Корник, басистът на „Джетро Тъл“, Рик Лий, барабанистът на „Тен Иърс Афтър“ и Кармайн Апис, барабанистът на „Ванила Фъдж“, които трябваше да свирят след нас. Изведнъж ние вече имахме четирима барабанисти, двама китаристи, двама басисти и двама вокалисти и свирехме кавър на Jailhouse Rock, която свърши със стриптийз от страна на Бонъм и той спечели арест за неприлично поведение. Шеметно време.
Другото нещо, което си спомням от шоута на „Сингър Боул“, беше това, че на афиша бяха и „Едуин Хокинс Сингърс“. Те бяха госпъл група, която в края на 60-те записа големия хит Oh Happy Day!. Двамата с Уди решихме да отидем до сцената и да ги послушаме. Хорът им изглеждаше, че е съставен от шестдесет души. Преди да запишат този хит, той беше от двайсет души, но след това нарасна до шестдесет. И докато двамата с Уди го оглеждахме от всички страни, забелязахме, че двама от певците на задния ред на подиума, въобще не пееха, а си играеха на карти. Зачудихме се дали да не кажем на Едуин Хокинс, че си е взел и пътници, но не ни се предостави такава възможност.