Обаче не можах толкова бързо да предприема нещо. Девет месеца изминаха от подписването с Лу Райзнър, през 1968-а, и влизането ми в студио за започване на работа, понеже още бях зает с „Джеф Бек Груп“. Първият албум от „Мъркюри“ най-накрая беше записан през един кратък промеждутък, точно преди онова, което щеше да се окаже последното турне на групата в Америка. И аз започнах с инструкции да компилирам, изпея и продуцирам цяла дългосвиреща плоча. Наистина беше невероятно, че изцяло ми се довериха с толкова голям проект. Бях толкова наивен за целия процес; въпреки това се впуснах в него спокойно, инстинктивно, точно както смятах, че трябва да си наивен, за да се справиш. Все още се чувствах уверен в гласа си; уверен, че знам, не само как да изпея една песен, а по какъв начин да я превзема, да я направя своя. Тази убеденост бе нараснала през годините пеене с групите на Лонг Джон - „Хучи-кучи Мен“ и „Стиймпакет“ - и изкристализира в „Джеф Бек Груп“. Мисля, че сега знам как, когато пея някоя песен, тя да не звучи просто като копие на нещо, което е звучало и друг път. Бях благословен с характерност. Гласът си има собствен отличителен белег, а той наистина беше отличителен - поне доколкото бях разбрал от времето си на сцената - и говореше директно на хората. С този първи албум аз най-вече исках да докажа, че съм певец. А що се отнася до качеството на записа - ще видим какво ще се получи, нали? Бях там, докато Мики Мост продуцираше „Джеф Бек Груп“, наблюдавах го по време на записа на Beck-Ola, как казва неясни неща като: „Може ли да опитаме нещо с баса?“, и си казах, с един неопитен, двадесет и нещо годишен глас: Колко наистина е трудна тази работа все пак?
Обаче нямаше да бъда напълно сам. Лу Райзнър щеше да ми дава напътствия. Всъщност Райзнър е споменат като копродуцент на първите ми два албума от този лейбъл. Но не помня да е свършил много работа в музикално отношение. Той имаше колекция от класически модели „Ролс-Ройс“ и небрежно пристигаше в студиото с някой от тях. Той беше един от най-големите добряци, но въобще не приличаше на онези скъсващи се от работа продуценти. А и определено не свърши много работа при втория албум: през по-голямата част от времето, през което ние бяхме в студиото, той се намираше в Америка, заради сватбата на брат си. Но дори и при записа на първия албум, моите спомени са как той седи настрана и просто ни наглежда. Може би, ако нещо се прецакаше, тогава той щеше да се намеси. Но не се случи нищо подобно и в резултат на това аз мисля, че и двата албума си бяха продуцирани от мен.
Когато ми възложиха задача да сформирам група от подходящи музиканти, аз най-вече включих приятелите си: естествено Рони Ууд на баса и китарата, Иън Маклаган от „Смол Фейсис“ на пианото и органа. Мак беше мърляв студент по изящни изкуства, който се мъкнеше из нашите среди още от началните дни на „Ийл Пай Айлънд“ и бе способен музикант. Извиках и Мики Уолър, който беше в „Стиймпакет“ и който си бе минал по реда от бързо сменящи се барабанисти в „Джеф Бек Груп“.
Мики бе единственият човек, когото познавах, който по някакъв начин успяваше да се задържи дълго време на едно място като бара- банист, без дори да притежава комплект барабани. Той се появяваше в студиото с цигара в ръка, с кучето (Зак, боксер), ключ за настройка и нищо друго. (Между другото, Зак е този, който се чува да лае в Sweet Little Rock’N’Roller в албума Smiler.) Трябваше да бъдат намерени барабани за него - измолени от някоя банда наблизо или взети назаем от местен музикален магазин. Това все още се случваше по същия начин два албума по-късно, когато записахме Maggie May. През следобеда, в който тази песен беше записана, ние успяхме да намерим някакви барабани за Мики, но не и чинели. Всички удари на чинели трябваше да бъдат добавени след това, когато успяхме да ги осигурим. Дали Елвис се е сблъсквал с такива неща? Някак се съмнявам.