Когато съм се появил на белия свят, татко работил по дванадесет часа на ден като водопроводчик, връщал се вкъщи в 19:00 ч, събувал ботушите си и опъвал мокрите си крака пред огъня, от което бавно затоплящите се чорапи изпускали ужасяваща воня. Татко никога не пиеше. Някой го бил напил на някакъв строеж и тогава той се заклел, че повече няма да близне. Но той пушеше и обичаше хазарта (най-вече надбягванията с коне), така че едно пето дете най-вероятно нямало да олекоти получаващите се от време на време проблеми с парите. Къщата ни на улица „Арчуей“ 507 бе взета под наем от хазяина Грейтаж. Дори и сега, при споменаването на името Грейтаж изпитвам страх и презрение. „Идва Грейтаж! Крийте се!“
Улица „Арчуей“ беше шумна, претъпкана с автомобили, осеяна с малки магазинчета, в предимно работнически район, а в северна посока се намираха много по-луксозните домове в Хайгейт. Точно пред нашата врата имаше тролейбусна спирка и вятърът винаги издухваше използвани тролейбусни билети пред входа на мазето ни, а баща ми се ядосваше и постоянно ходеше да ги изхвърля. Доста по-късно, когато се преместихме, къщата беше разрушена, за да се разшири пътят и градският съвет най-накрая постигна онова, в което Хитлер се провали. Но, докато се издигаше, бе доста хубава - красива и голяма къща за семейството на един водопроводчик. Три спални на горния етаж, още две на етажа под него, а на най-долния етаж, до кухнята и банята, се намираше трапезарията с високия таван, в която беше пианото, на което мама, и от време на време брат ми Дон, свиреха, и която веднъж, години по-късно, щеше да ми предостави удобно укритие при непохватното опипване на представител на противоположния пол.
Другият луксозен предмет в дома ни беше телефонът - почти несравнимо чудо на технологията в онези дни. Към него имаше закачена кутия за монети и обажданията ставаха с монета от три пенса. Спомням си за мистерията и страхопочитанието, които се настаняваха между нас, когато звъннеше, а това не се случваше често. Кой може да е? Кой би могъл да звъни? А и кой ще вдигне? Отнемаше време, докато се решим. Който биваше избран, трябваше да говори по най-добър начин: „Маунт Вю, 6157“. По телефона трябваше да се говори по първокласен начин през 40-те и 50-те години. Телефонът го изискваше.
Баща ми имаше нужда от телефон, за да организира футболния клуб, който ръководеше за забавление: „Хайгейт Редуинг“, клуб с голям отбор, скамейка с резерви и дори младежки отбор за известно време. Братята ми Боб и Дон играеха в него, и в последствие аз щях да сторя същото, но докато все още бях малък, можех само да се възхищавам на тези мъже, заради които домът ни се претъпкваше. Те бяха моите първи спортни герои. Срещата в събота преди мач се провеждаше в нашата къща и две дузини футболисти се шляеха из кухнята, из коридора и после излизаха на тротоара. А преди всичко друго, при мен се получаваше онова чувство на вълнуващо очакване: момчетата ще идват! За по едно пени на човек мама изпираше футболните екипи, вкарваше калните дрехи в грамаден казан и започваше да ги разбърква. А след това по протежение на цялата ни градина, увисваше наниз от лъскави екипи, в бяло и черно. За мен това бе прекрасна гледка.
Помня семейните почивки в Рамсгейт на брега на Кент - всички членове на семейство Стюарт, застанали на плажа посред смразяващия студ, по един традиционен британски начин - но много по-ясно си спомням ежегодните разходки на футболните клубове: два екскурзионни автобуса, претъпкани с играчите, техните съпруги и деца, потеглящи от „Арчуей“ в осем сутринта, а майка ми и сестра ми правеха много, ужасно много сандвичи за деня ни в Клактън-он-Сий. Просто божествено.
Подобни бяха и футболните партита. Татко слизаше в мазето и подсилваше пода на трапезарията със скеле и талпи и всички се изсипваха там за танци и песни. Мен ме слагаха да си легна, но аз се прокрадвах долу и сядах под пианото, гледайки стъпалата и краката, подаващи се изпод килтовете. Любовта ми към пеенето се роди точно тогава. Понякога се нареждаха да играят „конга“, излизаха от трапезарията, тръгваха надолу по стълбището, излизаха на пътя и се прибираха обратно. Не беше трудно да се разбере веселото настроение на тези възрастни хора, когато се досетиш през какво бяха преминали много скоро. Те танцуваха, за да забравят войната.
Мери и Пеги, моите сестри, ме водеха да гледам мото състезанията в Херингей, които бяха много популярни тогава. А мама и татко понякога ми подаряваха посещение в киното - „Рекс“, в Източен Финчли, където местата в центъра бяха хлътнали надолу: предните седалки бяха по-високи от тези в средата, а задните се намираха най- високо. Може би това беше поражение от войната. Един ден, когато бях на осем, мама каза: