Но Мики си струваше. Той беше страхотен барабанист, един ли- цензиран изпълнител на „Уолърското бъхтене“, както го наричахме. Винаги беше доста чувствителен по време на заключителните процеси - а винаги е добре да имаш такъв човек по време на запис, за да повдига настроението на всички, когато се работи здраво. Един ден изпратих Мики в студиото, за да запише партия с дайре, но после му казах в слушалките, че не звучи както трябва.
- Може би ще е хубаво да пробваме в друга стая, Мики - казах аз. - За да се усети околната среда.
Бяха намерени дълги кабели и микрофон, които поставихме в ре- цепцията. Последва още един „дубъл“, до леко обърканата рецепцио- нистка.
- Не, все още не звучи както трябва, Мики - казах аз. - Какво ще кажеш да опитаме на улицата?
И Мики Уолър застана на тротоара на „Лансдоун Роуд“, в „Хо- ланд Парк“, със слушалки на ушите, заблъска дайрето пред микрофона, докато минувачите се насъбираха около него и колите не спираха да се движат. Той въобще не загря чак докато го извикахме и той ни намери въргалящи се по пода от смях.
След „Джеф Бек Груп“ Мики се присъедини към една банда, наречена „Стиймхамър“, която бях гледал в „Маркий“ и бях останал наистина впечатлен от китаристите на бандата, Мартин Пю и Мартин Куитентън, затова ги извиках да свирят в албума. Като цяло, получи се един добър екип.
Първият албум бе записан за седмица и половина, отчасти в студиото на „Лансдоун Роуд“ и отчасти в „Олимпик Студиос“ в Барнс, Югозападен Лондон. Това на „Лансдоун Роуд“ не беше много добро звукозаписно учреждение. Всъщност си беше доста мрачно и занемарено. Но беше достатъчно добро за Лони Донеган през изминалите години, значи беше добро и за мен. Когато записвахме, обичах да седя в звукозаписната стая с групата, разхождах се с микрофон в ръка, за да мога да ги гледам в очите, да поддържам контакт с тях - да участвам в изпълнението заедно с тях. Мисля, че това леко стресна звуковия инженер, който беше свикнал певецът да е изолиран зад завеса или изцяло в отделена звукова кабина. Помня, че веднъж чух как Франк Синатра е бил настанен зад завеса в звукозаписно студио, но ги е накарал да я свалят. За да пее, той е имал нужда от това да усети как звукът на оркестъра го удря в гърдите. Предполагам, че това си беше моята версия.
Имах свободата да избирам материала, който исках да запиша. Веднага се насочих към някои стари и любими парчета: Man of Constant Sorrow, традиционната фолк песен от първия албум на Боб Дилън, която харесвах още от 1962-а; и Dirty Old Town на Юън Ма- кол. Мисля, че исках да покажа, въпреки скорошните тенденции към по-тежката музика в „Джеф Бек Груп“, как от цялото си сърце все още обичах фолклорните мотиви. От години пеех тези песни. По същото време избрах да направя кавър и на „Ролинг Стоунс“ - Street Fighting Man. Казвам „избрах“ - това си беше чиста случайност. Отначало започнахме работа върху парчето на Литъл Ричард The Girl Can’t Help It, но не знам защо започнах да пея Street Fighting Man и ние я подхванахме. Като погледна назад, виждам, че е имало някаква смисъл в това. Обичах тази песен на „Стоунс“, но винаги се дразнех, че думите не се чуват много добре. Текстът е страхотен, но някак си бива заглушен от музиката. Беше хубаво да се направи аранжимент, който да изтика текста отпред. А и беше изпята от правилния певец. (Шегувам се.)
Направихме и Handbags and Gladrags, една песен, която щеше да се превърне в много ценна за мен. Една година по-рано, през 1968- а, когато от „Имидиът Рекърдс“ решиха да станат поредната звукозаписна компания, която да не успее да направи хитов сингъл с мен, те ме събраха с Майк д’Або, който пееше в „Манфред Ман“ и беше много интелигентен музикант и композитор. Майк бе учил в „Ха- роу“ и „Кеймбридж“ и вероятно ме виждаше като някакъв ужасяващ дървеняк. Той вече беше написал Handbags and Gladrags, а аз бях пристрастен към тази песен. В нея има една прекрасна и меланхолична мелодия. Когато и да бях на гости в дома му на „Марбъл Арч“, аз го молех да ми я изсвири. Проблемът беше, че вече бе обещал това парче на Крис Фарлоу, още един музикант от „Имидиът Рекърдс“ и сингълът, с който бях прекаран, беше една балада, наречена Little Miss Understood. При последвалите записи за „Имидиът“, Майк, който продуцираше, ме подразни, когато ме попита дали бих могъл да си прочистя гърлото, за да се отърва от пресипналостта. Наложи се да му кажа:
- Ей, това не е пресипналост, това е гласът ми.
Little Miss Understood, правилно звучаща, пропадна в бурята от безразличие на радиостанциите.
Както и да е, вече имах шанс да запиша Handbags и то по начина, по който желаех, а Майк се съгласи да ми помогне. Променихме песента от сол бемол в си бемол, за да кореспондира по-добре на сравнително високия регистър на гласа ми. Бях решен в нея да има и духови инструменти, понеже по този начин бях чувал песента в съзнанието си, затова вечерта преди записа, Майк работи до четири сутринта, записвайки духовите партии.