За голямо раздразнение на Майк, когато пристигнах, за да запиша вокалите, аз промених едно изречение в края на припева. Майк го беше написал по следния начин:
„Чантите и парцалките, за които дядо ти с мъка е изкарал пари, за да ти ги купи.“
Аз го промених на:
„Чантите и парцалките, за които бедният ти и стар дядо с мъка е изкарал пари, за да ти ги купи.“
Това си беше малка промяна, но тя беше една от онези, които биха те изкарали от кожата ти, ако си автор на текста. Просто харесах пояснението „бедният ти стар дядо“ и открих, че така ми е по-лесно да го изпея.
А после дойдоха и моите песни - четири: Blind Prayer, Cindy s Lament, I Wouldn ’t Change a Thing и An Old Raincoat Won ’t Ever Let You Down. Откъдето и да се погледне, аз не бях традиционен автор на песни и притежавах необичаен метод за писането им. Имах в съзнанието си идеи за рифове и акордови прогресии, обяснявах ги на музикантите, карах да ги свирят в студиото и по този начин се оформяше песента. После групата правеше запис, аз го вземах и си го пусках отново и отново, докато се появи мелодията и текста към нея.
Обаче, Господи, писането на текстове ми беше толкова трудно. Обичах разказвателните песни. Най-добрите аспекти на блуса, най- добрите аспекти на Дилън - и при двата случая за мен си беше разказването на историята. Обаче, когато се налагаше аз да пиша тези истории, предпочитах да правя всичко друго, но не и това. Дори и да си удрям пръстите с вратата на някой шкаф ми се виждаше по-добре, отколкото да сядам и да измислям куплети и рефрени.
Във всеки случай, целият този процес е една мистерия за мен. Когато написахме Maggie May и песента се намираше в началния си етап, само последователност от акорди, които имаха нужда от текст и мелодия, която да им пасне, нямах никаква представа каква песен ще се получи накрая. Аз просто си дърдорех някакви работи, издавах разни звуци, като някои от тях бяха думи на местата, където трябваше да присъства вокална партия. И внезапно „Събуди се“ ми проблесна в главата - дори не „Събуди се, Маги“, а просто „Събуди се“. Но откъде се беше появило това или защо, нямах никаква представа. Човек просто трябва да си помисли: хубава работа - и след това просто трябва да потегли по пътя към останалата част от историята.
Повечето пъти сядах пред белия лист с викове. Оставях тази работа до последната възможна минута - вечерта преди записа или дори в таксито на път за студиото и използвах напрежението на крайния срок, за да излея всичко. И се чувствах изключително смутен от всичко, което измислях, и не желаех да го показвам на други хора: неизбежно е, има някаква частица от теб там, все едно разтваряш дневника си. Всъщност дори е още по-лошо от това. Все едно разтваряш дневника си и го изпяваш. В стая, пълна с музиканти. Текстовете ми често съдържаха преживелици от миналото ми. Преживелици, които често се оказваха променяни при писането на текста. Но, въпреки това личните случки, често бяха в неговата основа. Например в Cindy s Lament става въпрос за впечатляване на момиче от социална класа над твоята; важна тема за мен от ранните ми любовни дни, чак до времето, през което се опитвах да убеждавам момичетата, че живея в по-луксозна къща, отколкото в действителност. И заради този личен елемент, усещах смутеност при споделянето пред хора на онова, което бях написал - чувство, което ме връщаше във времето, когато ме вдигаха пред черната дъска в училище и ме караха да пея. А това неудобство не си остана само в детските ми дни - запази се за дълги години. Когато отида да запиша вокалите на нова песен и разкрия новия текст за първи път, доста често разкарвам всички, освен инженера - понякога остава и продуцента. Само по този начин успявам да се справя със стеснителността.
След това, когато се получеше добре, записът биваше завършен и аз се чувствах щастлив - дори и горд с него - тогава можеха да дойдат личните отрицателни реакции, може би и седмици по-късно, когато отново започвах да се чувствам смутен заради онова, което бях сътворил, връщах се към него и го изхвърлях. Това се случваше от време на време в миналото - за раздразнение на звукозаписните компании, които вече се приготвяха да промотират албума, който вече не харесвах. Случи ми се с първия албум: почти веднага след като албумът беше издаден, аз отхвърлях пред себе си новите песни, но също така и пред журналисти, като казвах, че не струват много, не са достатъчно добри.
Това беше една отбранителност, самозащитно желание да получа изпреварваща критика, преди всички други. Но нека подходя снизходително: за времето си тези песни си бяха доста добри за едно начално развитие. А и това е вярно за целия албум. Това си беше една неразбория от стилове, като на отделни места случайно се беше получило добре. Например в цялото парче An Old Raincoat Won't Ever Let You Down трябваше да има една басова партия, само дето Рони Ууд се напи, след като записа първата басова линия и втората не можа да се получи както трябва. (Разбира се, че самата идея намеква за младежкото желание за оригиналност: „Да, знам: хайде да вкараме двоен бас. Ще е страхотно“.) Но така звучи добре и след години.