Получи се. Отзивите бяха дори още по-добри от онези за първия албум. Според „Мелоди Мейкър“: „Гласът на Род е необикновен инструмент, изглежда, че е счупен на парчета и едва съществува, но запазва мощ и дълбочина на комуникация, с каквито много малко певци могат да се сравняват“. Междувременно в „Ролинг Стоун“ бяха написали, че съм „изключително фин артист“. Това ме накара да се възгор- дея. Не е лошо за човек, който звучи, все едно е пресипнал.
Албумът Gasoline Alley много бързо продаде 250 000 бройки в Щатите и влезе в „Билборд Топ 30“. Това бе голям пробив. От друга страна, Англия, моята родина, си оставаше стоически имунизирана към моята харизма. Албумът се промъкна в английската класация някъде в края на шестдесетицата, а една седмица по-късно си излезе.
Трети път, за щастие. Every Picture Tells a Story беше записан през 1971-ва. Този път аз направих цялото продуциране - изцяло ме оставиха сам да се оправям с него. Дали защото Лу Райзнър имаше да ходи на някоя друга сватба, или вече ме считаха за компетентен, не съм сигурен. Но нека кажем, че е второто.
По това време, вече при третото си събиране, музикантите се бяха напаснали и това се чува в албума. Присъстваше обичайната плетеница от стилове. Исках да запиша Amazing Grace и може би да използвам това за име на албума, но Джуди Колинс ме изпревари. Записахме вече задължителния кавър на Дилън Tomorrow is a Long Time; Reason to Believe на Тим Хардин; една доза госпъл с Seems Like a Long Time, което първоначално си беше фолк песен; That’s All Right на Артър „Биг Бой“ Кръдъп, която Елвис бе направил хит, макар ние да я записахме в кънтри стил; и версия на (IKnow) I’m Losing You на „Темптейшънс“.
Накрая имаше и три авторски парчета: Every Picture Tells a Story, Mandolin Wind и Maggie May - едно неточно възпроизвеждане, как- то отбелязах по-рано, на изгубването на девствеността ми при една кратка като премигване случка, с по-голяма жена, на джаз фестивала в Бюли през 1961-ва. А Maggie May, естествено, че промени всичко.
Хубаво беше това, че не я изтрих - което в един момент можеше да се случи. Написах тази песен заедно с гореспоменатия Мартин Куитентън, един внимателен човек, много тих и прилежен, с вечно набръчкано чело (и със страхотна приятелка), който беше най-изобретателният акустичен китарист, който бях виждал до този момент, а умът му беше пълен с акорди, каквито никога не си бях представял, камо ли да успея да изсвиря с моето сковано дрънкане на струните. Мартин, който живееше в Съсекс, остана в къщата ми, докато трая записването на албума и ние поработихме над основната постройка на Maggie May през една вечер във всекидневната.
Цялата песен беше записана на два пъти - като си изключат чине- лите. Според слуховете, когато „Бийтълс“ записали Please Please Me, Джордж Мартин включил високоговорителя и казал: „Поздравления, момчета, току-що записахте първия си хит номер едно“. Какво бих казал аз, ако си бях отворил устата в студиото, след края на записа на Maggie May? Най-вероятно: „Ами, получи се горе-долу добре, предполагам. Ще пием ли по едно?“.
Искам да кажа, че песента си беше доста приятна. Един хубав и кратък разказ. Красива партия на мандолина, изсвирена от Рей
Джаксън от фолк-рок групата „Линдисфарн“ - а мандолина не се чува често в поп песните, но това си беше характерно качество, което си харесвах във фолк музиката. Със сигурност не мислех, че тази песен трябва да е сингъл. Всъщност дори си мислех дали да не я извадя от албума. В нея нямаше припев. Просто разхвърляни куплети. В нея нямаше нещо, което да „закача“ ухото. Как може да се надяваш, че ще имаш хитов сингъл, ако в песента има само куплети, няма припев и някакъв риф, който да привлече слушателя? А и тя се точеше: беше дълга малко повече от пет минути, което си беше направо с оперна дължина според стандартите на поп музиката. Накрая бе изместена в страна „Б“ на плочата, до Reason to Believe, което на мен ми се струваше най-доброто място за нея. Reason to Believe много повече звучеше като песен, която може да бъде чута по радиото.
А после, онова, което се случва, е, че някакъв радиоводещ от американска радиопрограма, май в Кливлънд, Охайо, пуска Maggie May, вместо Reason to Believe. Или е предпочитал Maggie May, или просто е пуснал плочата на сингъла от грешната страна. Това няма особено значение. След няколко седмици радиоводещите навсякъде, в САЩ и в Англия, правеха същото нещо, принуждавайки звукозаписната компания да преиздаде Maggie May от страна „А“.