- Ще отидем да гледаме „Почивката на мосю Хюло“. Това ще е най-смешното нещо, което някога си гледал.
Голяма реклама за един филм.
Но тя се оказа напълно права. Това беше фарсова комедия, но клоунските номера бяха много фини. Седнахме в похабените седалки в „Рекс“ и никога до този момент не се бях смял толкова много, както тогава на Жак Тати, сътворяващ злощастни бъркотии. До днес двамата с Рони Ууд си оставаме големи фенове на Тати.
Естествено, възрастовата разлика между мен и моите братя и сестри означаваше, че семейството ми вкъщи бързо започна да намалява. Първо сестра ми Мери се омъжи за Фред, шофьор на камион за „Уолс“, по този начин моят ангел хранител си тръгна от нашия дом. После Пеги се омъжи за Джим, един прекрасен зарзаватчия, кореняк лондончанин, който по време на войната бил участвал в битката при Монте Касино - незабравимо изживяване за него. Много години по- късно, когато бях спечелил някакви пари, Джим беше част от едно от нашите големи семейни пътувания с частен самолет, за да гледаме как играе футболният отбор на Шотландия. Нашето пътуване премина през Италия. Джим седеше, свиваше си цигарка точно както обичаше да прави, погледна замислено през стъклото към земята долу и каза:
- Плащаха ми по четиринадесет шилинга на седмица, за да избивам онази пасмина.
Животът щеше да се окаже жесток към Пеги. Тя беше страхотен играч на тенис, истински обичаше природата, но бе покосена от множествена склероза и трябваше да седне в инвалидна количка в средата на тридесетте си години. Множествената склероза означаваше, че също така и майка ми, най-вероятно, щеше да седне в инвалиден стол. Не е честно.
Следващият, който напусна „Арчуей“, беше Боб, който се ожени за Ким, и накрая, когато бях само на единадесет, Дон се ожени и също напусна дома ни, на двадесет и шест. Новината за неизбежната му сватба с Пат ме накара да заплача в краката му. Бях плакал по същия начин, когато той отиде да отбие задължителната си военна служба - най- вече заради това, че не можех да си представя това място, Алдършот, за което беше разпределен, как би могло да се стигне до там, а още повече как би могъл да се върне. Това последно предателство вече наистина изглеждаше последно. Как можеше да ме изостави по този начин? Дон ме заведе до западната част на Лондон и с всички сили се опита да ми обясни какво означава това, черпейки ме с лимонада.
Все пак, в интерес на истината, когато братята и сестрите ми се изнесоха, те не се преместиха много надалеч. Взеха под наем къщи или апартаменти през няколко сгради или в най-лошия случай на съседната улица: пак нещо присъщо за клана Стюарт. Щях да оценя тази близост няколко години по-късно, когато започнах да се интересувам от външността си и имах нужда да заема сешоара на Мери или лака за коса на Пат. Много удобно.
„Големият глезеник“, изглежда, че беше краткото семейно описание на моето детство. Аз възразявах на това, понеже не притежавахме толкова материални неща, за да бъде разглезен някой. „Леко задоволен“ е може би по-вярно. По това време осъзнах, че Мери никога не се прибира в петък вкъщи след работа, без да ми донесе някаква играчка - някаква малка количка или оловен войник - от „Улуъртс“. Това значи ли, че съм бил „голям глезеник“? Най-вероятно.
Също така си признавам и това: майка ми готвеше заешко задушено и преди моето появяване заешкото сърце - малко, но въпреки това считано за деликатес - било разрязвано на четири и разделяно между децата. След като аз се появих, тогава започнаха да дават сърцето на мен.
* * *
Послушен, но посредствен в училище, без никой да се учудва особено на това, аз не се справих добре на матурата и бях изпратен, в сива фланела и черно сако с бяла вратовръзка, в средното училище „Уилям Гримшоу“, където, по една случайност, Рей и Дейв Дейвис от „Кинкс“ също са учели по това време, макар да разбрахме за това години по-късно. Хващах автобуса за северен Финчли пред дома ни, което си беше голямо удобство. Обаче, след слизането ми, трябваше да ходя близо два километра по улица „Крейтън“, което не ми допадаше толкова. Все пак не носех много багаж. Така беше с учениците по онова време. В сегашно време, когато моят малък син Алистър отива на училище, той носи чанта и учебници, лаптоп и всякакви други неща. Изглежда, че цялото си средно образование го изкарах само с един молив. Всъщност дори по-малко и от това: един къс молив, сложен в горния джоб на ученическото ми сако. Изглежда, че само от това имах нужда.