Бях достатъчно прилежен, както и доста щастлив. Определено се притеснявах, когато трябваше да отсъствам от училище, безпокоях се да не остана да повтарям, затова не бягах от часовете и не правех бели. Побоищата винаги ме намираха по заобиколен път, отстрани - аз никога не бях инициаторът. Лесно се сприятелявах, но не бях едно от онези деца, които бяха център на внимание на площадката, опитващи се по безполезен начин да привличат вниманието. И със сигурност не мислех за себе си като за някой шоумен. Доста по-късно щях да развия това самочувствие в себе си, когато започнах да пея в различни банди. Показах известен талант с четката - макар той да се прояви при един рутинен тест, при който се оказа, че съм далтонист (с известна трудност различавам кафявия цвят, синия и пурпурния). Справях се с почти всички предмети и показвах спортен талант като станах капитан на отборите по крикет и футбол. Имаше само един предмет, с който не можех да се справя, и той беше - много странно, като се вземе предвид живота ми след това - музиката с господин Уейнрайт.
Винаги се сковавах, когато трябваше да се изправя пред целия клас. В часа по музика на г-н Уейнрайт открих, че има нещо, от което се ужасявам още повече: да се изправя пред целия клас и да пея. Това не беше толкова срамежливост, а страх да съм сам и да изглеждам нелепо. Може би това си беше неоснователно притеснение, но се заклевам, че той ме вдигаше нарочно заради този факт. Учителят ме караше да изпея няколко куплета от някоя песен, докато той свиреше на пианото отпред, а аз треперех, свивах се, опитвайки се да налучкам нотите и се чувствах много по-неудобно, отколкото някога съм се чувствал, на което и да било място, в каквито и да било обстоятелства.
Поради тази причина научих трика „Фалшиво болен“.
За този трик са нужни: една празна кутия от пастет „Шипхам“, малко картофено пюре, сложено настрана в чинията с ученическия обяд, също така малко моркови и малко вода. Инструкции: докато си на масата в училищния стол, сложи картофите, морковите и водата в кутията. Разбъркай добре, използвайки нож или някой друг прибор, който е на разположение. Отиди с кутията в училищния двор, издебни, когато никой не гледа, и изсипи сместа върху асфалта. След това извикай дежурния учител с вик: „Господине, лошо ми е“ (или нещо подобно), като през цялото време сочиш към омацаната земя. И като по чудо: освободен си от музика през този следобед и се прибираш вкъщи. Или, както беше в моя случай, към киното.
Сигурно би било честно да спомена, че тогава, на този етап от живота ми, музиката въобще не успя да ме запали. Дон ме беше завел да видя „Бил Хейли и кометите“ в кино „Гаумонт“ на улица „Килбърн роуд“ през 1954-а. Дон харесваше Бил Хейли и можеше да изпее Everybody Razzle Dazzle, вероятно по-добре и от Хейли. (Дон беше певецът в семейството, както обичаха да ми напомнят другите.) Помня, че стоях на балкона до него, гледайки клокочещата маса от танцуващи, кряскащи момчета около седалките, а Хейли и групата му в техните разноцветни, карирани сака, създаваха цялата тази лудница. Ритъмът, яркостта на дрехите и реакциите на тълпата ми повлияха и може би тогава едно семенце бе посято. Но това не ме превърна в голям фен.
В мен се появи леко желание за пеене, но след като за петнадесетия ми рожден ден татко ми подари испанска китара, с червена, пи- скюлена връв наместо ремък - напълно ми разби мечтите, защото исках да имам макет на железопътна гара. (Гледката от прозорците ни към железопътната линия на Хайгейт и гарата, движещите се парни локомотиви от гара „Юстън“ към „Александра палас“, отдавна бяха възбудили интереса ми към влаковите макети, който, за изненада на някои хора, живее в мен и до ден днешен.)
Кой знае защо татко бе помислил, че тази китара би била добър подарък за мен? Възможно е да е паднала от каросерията на някой камион или някой му я предложил много евтино. Но аз преглътнах разочарованието и си поиграх с нея за известно време, занесох я в училище, където и други момчета си носеха евтините китари. Бяхме една групичка от момчета, които мислеха по един и същи начин. Отправяхме се към двора по време на обедната почивка и се опитвахме да пресъздадем онова нещо, което наричаха „скифъл“, звукът, който възкресяваше стила на американските стари групи с ръчно изработени инструменти от началото на двадесети век, свирещи с банджо, дъска за пране, тигани и тенджери. Тогава Лони Донеган започна да добива популярност, а Дон притежаваше албума на Лони „Cumberland gap“. Нарекохме се „Готините пичове“ и си мислехме, че е доста го- тино име, а по едно време имахме седем китаристи и едно момче, което свиреше на стар бас. Не бяхме типична група, доста натоварена с китари, но с удоволствие свирехме Rock Island Line - най-добрата песен на Лони Донеган, истинско бижу, вероятно първата песен, която можех да изпея от край до край и почти без грешка, докато около мен всички свиреха. Казано по този начин, версията на „Готините пичове“ можеше и да звучи по-добре, ако някой от нас имаше поне малка представа как се настройва китара. Но тази дълбока музикална мистерия ни оплиташе и седмината, затова ние просто блъскахме по-струните, изпълнени с надежда.