Не че не показах някакъв футболен талант - достатъчно, че от „Брентфорд“ да се заинтересуват от мен, поне за момент или два, като много голяма част от момчетата на моята възраст и от моето поколение, аз бях генетично програмиран да отдам значителна част от времето си - почти половината всъщност - на дейността да ритам една топка за тенис в стена. Баща ми не ме разубеждаваше. Той дори намаза топката с бяла боя, за да мога да я ритам срещу стената и когато се смрачи, и аз я ритах срещу стената на пъб „Уелингтън“, където той водеше майка ми през съботните вечери. Понякога спирах с ритането, за да изпия лимонадата и да изям пържените картофи, които ми бяха дали, както и да погледна през изкривяващия образите дебел прозорец на кръчмата и да видя мама вътре, с нейния джин с тоник на масата и чантичката и в скута, баща ми, седнал до нея, без да пие.
Физически бях слаб, но можех да се боря за топката и да дрибли- рам, затова в училище първо ме поставиха да играя в защита, а после ме преместиха в средата на терена, на позицията, която днес е позната като десен халф. (Чак когато се преместих в Калифорния и започнах да играя всяка седмица за легендарните „Ексайлс“, отново се върнах на нормалната ми позиция като десен защитник. Имам репутация на твърд, защитен играч, от онези старомодните, но това е изключително несправедливо. Статистиката може да покаже, че през последните тридесет и пет години на игра поне веднъж съм пресякъл центъра на игрището.)
Също така, доста рано опознах славата в тази мъжка игра - още на единадесет години, при един случай, който поради някаква странна причина си остава неотбелязан в историческите анали на играта, но заради неговата значимост ще се опитам да го пресъздам. Една съботна сутрин, както винаги, се въртях близо до игрищата, където риташе „Хайгейт Редуинг“, когато от резервния отбор разбраха, че са с един играч по-малко. Последва една сцена, която веднага ще се стори позната на всеки, който е чел момчешки футболни комикси: сближен разговор между големите, в края на който очите на всички се завъртяха в синхрон към бледото хлапе, стоящо самотно до крайната линия, излъчвайки надежда. И ако някой не бе казал дотогава: „По-добре върви да се преоблечеш, синко - изглежда, че ще влезеш в отбора“, тогава трябваше да бъде изречено.
Екипът, разбира се, бе прекалено голям. Легендарната фланелка на черни и бели ивици ми стигна до коленете, създавайки перфектната илюзия, че съм облякъл рокля. И за още по-голямо увеличение на несигурността ми, видях, че брат ми Дон, който щеше да играе за основния отбор на „Редуинг“ на съседното игрище, покровителствено си поговори с противниковите играчи преди мача, казвайки им: „Давайте по-леко с хлапето, за Бога“.
А какво се случи? Четиринадесет минути след началото аз се за- тичвам и отбелязвам с 23-метров шут, който се забива в горния ъгъл, над напразно протегнатите пръсти на вратаря. Е, добре - с едно докосване от около половин метър, за което явно се изискваха повече умения, отколкото притежавах тогава. Както и да е, дочу се много хубав рев от големите ми съотборници, за който и до днес се сещам, новината се пренесе до съседното игрище, където играеха братята ми, и там се надигна рев след големите. „Хей, Дон, хлапето едва влезе и вкара!“ И аз бях толкова горд в този момент, много повече, отколкото някога съм бил - достатъчно горд, за да превъртам отново случилото се в киното на въображението ми, съвсем сериозно, за цели седмици след това.
По-късно играх през почивните дни за един отбор на моята възраст - „Финчли“ (до 15 години) - в екип, който ми беше по мярка и малко след това бях повикан в „Брентфорд“, за да бъда огледан отблизо. ФК „Брентфорд“ е бил доста голяма сила в Английската първа лига през 30-те години, но до 60-те, когато аз се появих там, те бяха изпаднали в една дълга и посредствена фаза на понижение и спадане между третата и четвъртата професионални дивизии. Без значение, новините за тази чест стигнаха до спортните страници на местния вестник „Финчли експрес“ и носейки надеждите на всички от Финчли на доста тесните си рамене, аз отидох до самия край на западен Лондон.
Пробите ми се проведоха на игрището на „Брентфорд“ през един топъл летен следобед, където ние изиграхме една игра петима на петима на половин игрище, докато двама мъже в спортни екипи ни гледаха от страничната линия. Добре ли се справих? Не мога да си спомня. Но е вярно това, че те не се обадиха. Телефонът в коридора на номер 507 на улица „Арчуей“ не звънна. И така завърши кариерата ми в професионалния футбол.