Бранислав Нушич
Автобиография
ПРЕДГОВОР НА АВТОРА
Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише. Но на мен предговорът ми е необходим, за да оправдая начинанието си да напиша автобиография — работа, с която обикновено се занимават само пропаднали политици, изгонени владетели, безделници-пенсионери, бивши дворцови дами и членове на Академията на науките. Ето на това оправдание аз ще посветя предговора си.
Преди време срещу мене бяха започнали цяла хайка. Всичко живо, което беше хванато от крастата да пише, започваше да се чеше о мене и аз бях станал нещо като домашно упражнение за всички ония, които, разбира се, започваха своите литературни упражнения с критика. Всички те доказваха шумно, че у мене няма нито духовитост, нито талант. След като ми създадоха по тоя начин известна репутация на човек, лишен от духовитост и от талант, започна да се шушука, че тая репутация била достатъчна квалификация за мен да бъда избран за член на Академията на науките и изкуствата и че всеки момент вече мога да очаквам това да стане. И тъй като всеки академик е длъжен да си напише автобиография, то аз реших да събера, докато е още време, материалите за своята. Защото на нашите академици за тази работа са им необходими по няколко години, а има и такива, които така си и умират, без да довършат това толкова велико и важно дело, поради което днес нищо не знаем нито за техния живот, нито за научната им дейност — ето от тия съображения се ръководех, когато започнах да пиша тая книга.
Описанието на своя живот започвам с рождението си, защото смятам, че това е най-естественото начало. Изхождайки от тоя факт, аз не се впускам в описание на всички ония неща, които са предхождали моето раждане, понеже за тях вероятно няма и никакви сведения. Автобиографията завършвам с женитбата си, защото намирам, че след женитбата си човек всъщност няма вече автобиография.
Впрочем времето от рождението до женитбата представлява в човешкия живот един период (с много подпериоди) — горе-долу както в историята времето от появяването на сърбите на Балканския полуостров до гибелта на сръбското царство на Косово се брои за един голям период с много подпериоди. И в човешкия живот периодът от рождението до женитбата може също да бъде наречен „период от появяването до гибелта“, така както и следващият период и в живота, и в историята с пълно основание може да се означи като „период на робство и страдания“.
Затова и аз се спирам само на първия период — от появяването до гибелта. Описанието на останалата част от моя живот съм предоставил на един мой приятел, извънредно талантлив и порядъчен господин, за когото съм уверен, че нищо не предава така, както е станало, а винаги го допълва, докарва и замазва, стремейки се всячески да го разкраси. Такива хора са много подходящи за биографи на писатели и на хора на изкуството, защото в техните биографии по принцип всяко нещо се разкрасява, за да изглежда великият покойник в очите на потомството колкото се може по-възвишен и по-благороден. Биографите на писателите и на хората иа изкуството в това отношение много приличат на модистките и на шивачките. И те се ръководят от шивашкия принцип: „Това ви отива отлично“ и по него кроят и дотъкмяват биографията на великия човек, така че тя да му подхожда колкото се може по-добре. Ако дамата има лоша фигура, шивачката ще направи хиляди джувки, за да я прикрие, а ако писателят има лошо минало, биографът ще измисли хиляди анекдоти, за да го замаже; ако дамата е малко гърбава, шивачката ще измисли такава кройка, че това да не личи, а ако творецът е с малко гърбав морал, биографът ще измисли такива обяснения, че неговите пороци ще изглеждат като добродетели.
Спомням си например един случай, на който бях свидетел и който след това четох преработен в една биография.
Една сутрин, мъртвопиян, поетът Н. Н. срещна своя бъдещ биограф. В живота си великият покойник често се напиваше като свиня, но тоя път така се беше нарязал, че не можеше дори да си намери къщата.
— Слушай, приятелю — каза той, олюлявайки се, и се облегна с цялата си тежест на своя бъдещ биограф, — ония свини, дето пиха с мене, ме оставиха и сега няма кой да ме отведе у дома. А аз, виждаш ли, бих могъл да намеря Голямата мечка на небето, но къщата си хич не мога да намеря.
Ето как гласеше тоя епизод в биографията („Спомен за покойния Н. Н.“):
„Срещнах го едно утро печален и посърнал. Челото му беше мрачно, а очите, същите ония очи, които така дълбоко проникваха в човешката душа, имаха някакъв странен израз и бяха пълни с болка и упрек. Когато се доближих до него, той се облегна на рамото ми и каза: