Смятайки това закъснение за най-голяма трагедия на своя живот, по-късно аз все разпитвах не може ли някак да се вземе обезщетение от съдбата, т.е. не може ли да се набави някак си тази загуба от седем дена, причинена ми от това закъснение.
— Може, с камфор! — утешаваше ме моят домашен лекар.
— Как с камфор?
— Ей така — като дойде време да умирате, ще ви инжектираме малко камфор и ще ви продължим живота с тия седем дни, които сте изгубили при раждането си.
След като лекарят ме утеши по тоя начин, аз станах най-преданият почитател на медицината, възхитен от нейния напредък, благодарение на който тя има възможност да предлага на хората такива богати морални обезщетения. Но въпреки тая утеха продължава да ме тревожи мисълта, че моето седемдневно закъснение, което ми попречи да се родя като син на богати родители, може би е някакъв непреодолим фатум, който тегне над мене. Имам предчувствието, че към края на живота ми може да се случи лотарийният ми билет седем дена след смъртта ми да спечели най-голямата печалба. И тогава хората ще кажат, че не само съм закъснял да се родя със седем дена, но съм и умрял седем дена по-рано. А това би било най-жестоката ирония на съдбата.
Кръщението си почти не помня. В паметта ми са останали само откъслечни спомени за този обред. Така например спомням си, че когато попът изля върху мен, така както си бях гол, цяло котле студена вода, аз го напсувах на ум с такъв нехристиянски израз, че той съвсем не може да се вземе като мое първо изявление по повод влизането ми в лоното на християнството. Понеже по време на тоя хубав християнски обичай получих хрема, от която ето вече цял живот не мога да се отърва, то мога спокойно да кажа, че аз съм изкихал религията си.
Интересно е да се отбележи и фактът, че появил се веднъж на бял свят, аз бързо свикнах с новата обстановка. Майка ми, баща ми, братята и сестрите ми още от пръв поглед ми се сториха някак си особено симпатични и започнах да се чувствувам между тях като у дома си. Още през първите два-три дена, още щом се запознах с домашната обстановка, енергично се залових да внеса известни промени в домашния ред и начин на живот. Реших, че е нездравословно майка ми да спи през цялата нощ, както бе правила дотогава, и започнах да я будя по пет-шест пъти на нощ. Баща си оставях да спи спокойно до среднощ, за да си почине от дневните грижи, обаче ако искаше да продължава да спи и след полунощ, той трябваше да си вземе завивката, да бяга през две стаи, да легне на дивана и да се завие презглава.
Иначе моето ранно детство протичаше доста монотонно. Нищо по-важно не мога да си спомня от тоя период, като изключим някои дребни приключения. Така например веднъж паднах под кревата и цял час не можеха да ме намерят; веднъж глътнах една монета и бях заставен да изпия сто грама рицин (като последица от което и до днес имам развален стомах), а един път пък така се разревах, и то без никакви особени причини, просто напук иа лекаря, който само половин час преди това ме беше прегледал и бе казал, че съм здрав като кремък.
Единственото нещо, което тогава особено ме нервираше, бяха семейните съвети, които редовно ставаха около люлката ми. Постоянна тема иа разговорите, които се водеха тук, беше въпросът на кого приличам. Аз лично бях убеден, че не приличам на никого и на нищо. Имах чувството, че приличам на втасващо тесто в нощви, на което едва по-късно великият хлебар — господ-бог — ще даде форма. Но ония, които се събираха около люлката ми, по всяка част от тялото ми постоянно намираха нещо ново и непрестанно възклицаваха:
„Леле! Гледай, моля ти се, взел челото на баща си, носа на леля си, на свако си Симо ушите, устата на вуйна си“ докато изредят всичко поред.
И така, слушайки постоянно все едно и също, аз започнах в края на краищата и сам да мисля, че съм някакво чудовище, сглобено от различни части, взети от телата на моите многобройни роднини.
По това време се сдобих и с първите си зъби. О, това беше истинска комедия. Умирахме си от смях. Лично аз нямах никакви особени амбиции да се сдобия колкото се може по-рано с първия си зъб, но просто ми омръзна баща ми да пъха пръст в устата ми и постоянно да ми опипва венците.
Щом стана дума за зъбите, трябва да кажа, че благодарение на тях аз се уверих в неточността на анатомията. Защото аз никога не щях да имам тридесет и два зъба, колкото според пея има всеки човек, ако не бях платил на един зъболекар две хиляди динара. От зъбобол страдах постоянно — може би поради това, че баща ми ме прокле, когато от благодарност го ухапах с първия си зъб.