ОТ ПЪРВИЯ ЗЪБ ДО ПАНТАЛОНИТЕ
Разбира се, аз не се задоволих само с първия си зъб, а за късо време накичих венците си с още няколко, което ми даваше вече възможност да произнасям и по някоя дума. Всъщност и преди това аз издавах някакви нечленоразделни звукове, в които майка ми намираше известен смисъл и дори превеждайки ги на гостите, обясняваше какво искам да кажа. Сега това много ми напомня за зеления папагал на госпожа Мила, аптекарката, с която се запознах по-късно. Госпожа Мила имаше един зелен папагал, който, според нейните думи, можел да говори. Щом папагалът закрещеше: „Ла-ра-ро-ра-ро-ра!“, госпожата веднага ни обясняваше, че той казвал „Добър ден!“, а име напрягахме слух и внимание и никак не можехме да разберем подобно нещо. Така и моите първи звукове „ду, му, гу, до, по“ и т.н. майка ми превеждаше като „татко“, „мама“ и т.н. Затова аз не смятам тия първи крясъци за моите първи думи. Първата дума, която казах, разбирайки добре нейното значение, беше „дай!“. И оттогава досега през целия си живот винаги, когато съм казвал тая дума, казвал съм я с ясно съзнание за нейното значение.
Не по-малко важно е, че след първите зъби, в края на първата година, аз вече се изправих на краката си и започнах да ходя. Трябва да призная, че най-напред ходех на четири крака. Казват, че за да се изправиш на два крака, по-напред трябва да вървиш на четири или с други думи, за да може човек да се изправи в живота, трябва преди това да пълзи — също както трябва най-напред да приклекне оня, който иска да скочи. Не зная наистина дали това пълзене, с което човек започва своя жизнен път, всъщност не е известна подготовка за бъдещия му живот. Или може би съдбата така е отредила, че тогава, когато човек е най-искрен, когато не умее да лицемери, когато човек е най-близък до човека, точно тогава да влиза в живота на четири крака.
В периода на прохождането най-важното събитие беше прощъпалникът — оня хубав обичай да се разчупва погача над главата на детето, когато проходи. Преди да разчупят погачата, върху нея нареждат разни предмети, слагат я пред детето и го оставят само да посегне. Според това за какво се хване то, се правят изводи за неговото призвание в живота. На погачата, която поставиха пред мен, имаше книга, монета, перо и ключ, които символизираха наука, богатство, литература и домашно огнище. Аз, разбира се, хвърлих око на парите (и до ден-днешен не съм изгубил слабостта си към тях). Но в момента, когато пристъпих, за да взема монетата, по някаква магическа сила тя изчезна от погачата. Търсихме я, търсихме и не можахме да я намерим. Едва по-късно се разбра, че когато аз съм тръгнал към погачата и цялото внимание и всички погледи били насочени към моите действия, по-големият ми брат откраднал парите, макар че нямаше никакво право върху това, защото той отдавна бе проходил. Наложи се да сложат друга монета, защото аз нададох такъв писък и вдигнах такава врява, като че ли някой ми е протестирал полица. Тая история крие в себе си известно предзнаменование: и до днес винаги когато посегна към пари, те все някак се изплъзват от ръцете ми.
Времето от прохождането на детето до обуването на първите панталони е най-интересният период в живота на човека. Това е време, когато то не принадлежи нито към мъжки, нито към женски род и затова нашата граматика му е обезпечила убежище в особен, среден род — нещо, което са пропуснали да направят граматиките на много по-големи и културни народи. Главните отличителни черти на тая граматична форма са: а) съществителните от тоя род могат да се заменят с местоимението „то“; б) съществителните от тоя род, независимо от пола си, носят рокличка и в) съществителните от тоя род носят обикновено едни такива имена, боже упази, че и от тях не може да се разбере кое е от мъжки и кое от женски пол. Такива имена например са: Дуду, Биби, Лулу, Лили, Попо, Цоко, Коко и тям подобни.
Не си спомням как са ме наричали, когато съм бил от среден род, но мога да ви кажа, че в рокля аз се чувствувах особено добре и така привикнах с нея, че и по-късно в живота нито една рокля не можеше да ме смути. И най-главното, за да се увеличи още повече бърканицата, която средният род внася в половете, сам аз дълго време вярвах, може би под влияние на грешката на акушерката, че съм момиче. От това заблуждение ме изведе едно същество, което наричахме Лулу. И до днес не зная как Лулу дойде до това откритие. Спомням си само, че един ден то ми пошепна: „Ти си мъж“, от което аз страшно много се засрамих. И дълго след това, когато срещнех Лулу, кой знае защо, аз винаги се срамувах, че съм мъж.