Лекарят: Бракът е заразителна болест, която носи сама в себе си своето антитоксично противодействие. Болният се чувствува най-добре при висока температура. При ниска температура състоянието му е лошо. Диета не се препоръчва, защото тя само влошава положението.
Съдията: Бракът е временно помирение на две враждуващи страни.
Аптекарят: Бракът е горчив хап, правен по остаряла рецепта, според която предварително се овалва в захар, за да може по-лесно да се преглътне. Въпреки това често засяда на гърлото.
Журналистът: Бракът е добър само като уводна статия, и то без печатните грешки, които изменят смисъла му (което е почти невъзможно).
Книжарят: Бракът е книга, която се чете с удоволствие в първото й издание, по-рядко във второто, а като застарее и мине към класиката, губи всякаква стойност.
Железничарят: Отначало, докато минава през тунела, бракът е увеселителен влак, малко по-късно той става пътнически, а след това непоносимо товарен. Сблъсквания стават почти редовно на всички кръстопътища.
Раздавачът: Бракът е препоръчано писмо, обикновено погрешно адресирано, което е интересно само докато е затворено.
Телефонистката: Бракът е връзка между два номера, които се разбират много добре, докато някаква външна намеса не прекъсне връзката или не се намери някой трети, както става по-често.
Спортистът: Бракът е скок, при който не е важно колко високо ще скочиш, а как ще паднеш. Някои падат твърдо на двата си крака, други на един, трети — на колене. Най-често се пада обаче на оная част от тялото, която е предназначена за седене.
Артистът: Бракът е драма, която никога не се играе пред публиката, а когато все пак получи аплодисменти, това само значи, че е лошо изиграна. Вината за лошата игра най-често се пада на режисьора, когото публиката не вижда, или на суфльора, който на някои места подсказва реплики, които няма в текста. В разрез с всички литературни правила в първото действие главните действуващи лица проявяват богати и изразителни душевни преживявания, които разкриват цялата сила на таланта на изпълнителите. В следващите действия силата намалява и драмата завършва без всякакъв ефект и затова е по-добре изобщо да не се играе до края.
Ето само няколко мнения, но колко различни са те и колко малко отговарят на поставения въпрос за същността на брака. Казват, че все пак най-добре е човек да се обърне към опита, защото единствен той е способен да даде отговор, най-близък до истината. Отидох при опита и го запитах:
— Какво представлява бракът?
— За да бъде онова, което хората желаят да бъде, в него трябва да участвуват три…
— Зная — мъжът, жената и семейният приятел.
— Не ме прекъсвай — извика опитът.
— Бракът се състои от три компонента: любов, доверие и търпеливост. Съществуваше ли при тебе първият — любовта?
— Да — любовта към всички жени.
— Това е повече от необходимо. А доверието?
— При собствената си жена не успях никога да го спечеля.
— Впрочем любовта и доверието са второстепенни неща, по-скоро декор на брака. Главното е търпението.
— Него го имах.
— Ето ти и отговора — бракът е търпение. И наистина търпение аз имах, но трябва да призная, че на него ме научиха и привикнаха моите критици. Те така по женски ме ругаеха постоянно, че в брака аз встъпих със създадения вече навик да понасям ругатни. По такъв начин доживях до днешния ден, когато мога почти едновременно да отпразнувам и литературния, и брачния си юбилей, разбира се, не с еднакви резултати в тия две различни области.
НЕНАПИСАНА ГЛАВА
В предговора си вече казах, че автобиографията си ще завърша с женитбата, понеже считам, че след женитбата си човек няма автобиография, а да пиша биография, нямам намерение.
Споменах, че описанието на останалата част от живота си съм поверил на един мой приятел. Ето тая ненаписана глава предоставям на него.
ПОСЛЕСЛОВИЕ
Наистина аз завърших своята автобиография, но не ви ли се струва, че и тук не достига нещо, също като в ония недовършени пиеси, при представянето на които дори след като падне за последен път завесата, публиката седи в салона и чака продължение, като че ли това не е краят.
Не бих желал да поставям читателите си в положението на публиката, която очаква продължение. Затова ще напиша и тая последна глава.
Впрочем аз вече съм се примирил с това, което може да бъде съдържание на последната глава на една биография. Това стана може би по един малко странен начин, но все пак съм се примирил.
Напоследък един млад търговец от някакво си новооткрито погребално бюро, когото изобщо не познавам, започна да ме поздравява необикновено любезно. Колкото пъти на ден мина покрай неговия магазин, той все любезно сваля шапка и ме поздравява най-сърдечно: „Добър ден!“ Само дето още не е казал: „Заповядайте, моля ви се, заповядайте, влезте. Имам чудесна стока и за вас ще направя отстъпка.“