Отначало неговата любезност ме смущаваше и едва се сдържах да не го нападна най-брутално. Но полека-лека почнах да свиквам и да се примирявам. Дори започнах да се спирам пред витрината на неговия магазин и да разглеждам погребалните ковчези. Спирах се все по-често и по-често, почти всекидневно, докато най-после ми стана навик.
И не само че спирах пред витрината, но започнах и да водя приятелски разговори с младия търговец, който винаги стоеше на вратата.
— Какво ще кажете вие — обърнах се аз, стоейки пред витрината, — какво ще кажете за тоя ковчег?
— О, господине — мога специално да ви го препоръчам — отговори с възторг той.
— Не е ли малко къс?
— Моля, позволете — каза той и отстъпи три-четири крачки, за да може да ме премери от главата до петите. — Уверявам ви, господине, тоя ще ви бъде тъкмо като по мярка.
— Не ви ли се струва малко тесен?
— Може би малко, но това ще бъде само в началото, като нова обувка. Но по-късно, вярвайте ми, ще се чувствувате съвсем удобно.
— Да, вероятно… А качеството?
— О, моля ви се! Що се отнася до качеството, мога да ви дам писмена гаранция за пет години.
Разбира се, след като се опознахме по-отблизо, ние се впуснахме и в по-подробни разговори и той, възторжен и горд, един ден дори ми изложи проекта си за погребението. Начело на погребалното шествие — възглавничката с ордените, след това венците, хоругвите, певческите дружества… и т.н. След това той ме въведе веднага в магазина, за да ми покаже възглавничката за ордени и кърпите за членовете на певческите дружества.
— Само, моля ви — добави той, — трябва така да се нареди, така, че да умрете през лятото, когато денят е по-дълъг, за да може да се изпълни цялата програма!
Както виждате, благодарение на тая щастлива случайност аз не само имах възможност да се примиря със съдържанието на тая последна глава от моята биография, но и да извърша всички необходими приготовления. Сега остава само да умра, за да може публиката, която чака края на представлението, да си отиде. И в това отношение аз ще направя всичко, което зависи от мен.
Но ще видите — когато умра, хората няма да повярват. Толкова много шеги съм си правил с тях, че вероятно и тогава мнозина ще помислят, че това е някоя нова шега. Получава се нещо подобно като случая с Талейран, чиито политически трикове били толкова много, че когато умрял, хората се питали: „Какво ли цели с това?“
Затова съобщението за моята смърт трябва да бъде направено много внимателно. Първия ден трябва да се пусне във вестниците бележка: „Говори се, че вчера господин Нушич е умрял.“ На другия ден би могло вече да се съобщи: „Нашето вчерашно съобщение за смъртта на господин Нушич намира все по-широко и по-широко потвърждение.“ И едва на третия ден може да се обяви: „Както узнаваме от меродавен източник, господин Нушич наистина е починал.“
За да изчезне и последната следа от съмнение сред публиката, може да се изпрати при мен и някой журналист, за да ме интервюира. А тъй като е твърде възможно тогава да не мога да отговоря на поставените въпроси, то най-добре би било, мисля, да подготвя още отсега това интервю. Впрочем няма нищо необикновено в това да се вземе интервю от един мъртвец. Напротив, в политическия живот много често се случва тъкмо мъртъвци да пишат интервюта със себе си и да ги предлагат на разни вестници.
Моето интервю ще има за цел само да потвърди факта, че съм умрял, без да имам някакви други амбиции или претенции. Това интервю би имало приблизително следния вид:
Журналистът: Изпратен съм от главния редактор на „Светлина“ с молба да бъдете така добър да ми кажете няколко думи за вашата смърт.
+ Аз: (мълча, както подобава на един мъртвец).
Журналистът: И така, бих ли могъл да се надявам?
+ Аз: (продължавам да мълча, за да се увери, че съм мъртъв).
Журналистът: Мога ли да разчитам на вашата любезност?
+ Аз: (макар и мъртъв, изкрещявам): Напълно, както и аз на вестникарското нахалство, което не оставя дори мъртвеца на мира. И така, с какво мога да ви бъда полезен?
Журналистът: Говори се, че сте умрели.
+ Аз: Виждате ли, не трябва никога да се дава ухо на тия улични слухове, макар че в случая в тях има нещо вярно.
Журналистът: Може ли следователно да се счита, че сте умрели?
+ Аз: Може да разчитате на това като на предпоставка за едно интервю.