Журналистът: Какво би могло да се каже още за вашата смърт?
+ Аз: Мисля, че за вас, както и за мен, най-същественото е, че съм умрял. Всичко останало има второстепенно значение.
Журналистът: Все пак аз бих искал да зная, кои са вашите последни думи?
+ Аз: Какви последни думи?
Журналистът: Нали знаете, редно е, когато човек умира, да каже няколко последни думи, които може след това подходящо да бъдат използувани в биографията му.
+ Аз: Ах, да, разбирам. Преди да умра, аз питах жена си по колко вървят пъпешите на пазара!
Журналистът: Но, за бога, това не може да се отбележи като последна дума на един писател. Вие добре знаете например, че Торквато Тасо е извикал: „В твоите ръце, господи!“, Уилям Скот е казал: „Чувствувам се, като че съм се родил за втори път!“, Байрон — „Хайде да спим!“, Рабле — „Пуснете завесата, комедията е свършена“, а Гьоте — „Светлина, повече светлина!“. Вие, умирайки, не сте ли казали нещо подобно?
+ Аз: Не съм. А не вярвам и тия добри хора, които вие цитирахте, да са казали нещо подобно. Всичко това са измислили и стъкмили биографите. Един мой приятел например, артист, преди смъртта си каза: „Пропаднах!“ и направи такава физиономия, като че ли на игра на айнц към седемнадесет е получил десетица.
А след това прочетох във вестниците, че последните му думи били: „Аз свършвам!“
Журналистът: Да, разбира се, трябва малко да се поукраси. Аз наскоро например описвах последните минути на един наш политически мъж, който в агонията си ревеше като магаре, но аз писах, че дълбоко е въздъхнал и на мъртвешкото му чело легнала сянка на грижа за отечеството.
+ Аз: Е, ако се наемете да украсите така нещата, тогава ще ви призая, че последните ми думи всъщност бяха един диалог с доктора, който ме лекуваше.
— Кажете ми, докторе — попитах го аз, когато настъпиха последните минути, — кажете ми, колко горе-долу ще ми струва смъртта?
— Имате пред вид и разноските по погребението ли?
— Не, не, за тия разноски вече съм направил сметката. Искам да знам колко ще ми струват вашите визити!
— Имах десет визити по петнадесет динара и един консилиум — всичко шестстотин динара.
— Евтино, наистина много евтино. На моя приятел, покойния Андрия Янкович, струваше пет хиляди динара, а съдбата му беше също като моята.
— Евтино е, защото, знаете ли, моят принцип е: по-малка печалба, но колкото се може по-голям оборот. Лекарят, който е лекувал вашия покоен приятел Андрия, е спечелил от неговата смърт пет хиляди динара, а за същото време аз ще спечеля от десет покойника пак същата сума!