Уошингтън Ървинг
Авторът1
Отново вземам в ръка перото и още в началото, за да съм сигурен, че ще бъда разбран правилно, съм принуден да направя няколко уточнения. Книгите, които вече издадох, бяха посрещнати по начин, който далеч надмина и най-оптимистичните ми очаквания. С радост бих приписал това на присъщите им качества, но суетата на твореца не ми пречи да осъзная, че в голяма степен техният успех се дължи на не дотам ласкаеща ме причина. За моите читатели в Европа е цяло чудо, че човек от пустошта на Америка може да се изразява на приемлив английски език. На мене гледат като на нещо ново и необикновено в литературата, като на някакъв полудивак с перо в ръката вместо в косите; любопитно им е да узнаят какво има да каже едно подобно създание по отношение на цивилизованото общество.
Сега тази новост вече е изчерпана, а с нея, естествено, е изчерпано и снизхождението, което тя бе породила. Вече трябва да очаквам върху ми да се спре един по-строг критичен поглед, да бъда оценяван по стандарта, общ за съвременните писатели; и същата благосклонност, на която се радваха предишните ми писания, ще стане причина към тях да се отнасят с по-голяма суровост, тъй като не съществува нещо, заради което светът е по-склонен жестоко да накаже човек от това, че е бил прекомерно възхваляван. Следователно тъкмо по тази причина искам да изпреваря взискателността на читателя и да го увещая да не мисли прекалено лоши неща за мене, независимо от множеството нелепости, които са били изричани, за да бъда препоръчван.
Разбирам, че често вървя по утъпкани пътища и се спирам на теми, които вече са били описвани от по-умели пера. Всъщност споменават най-различни автори, на които съм бил подражавал, и аз ще се чувствувам поласкан, ако приличам на тях дори по нещо дребно; истината обаче е, че пиша, без да следвам съзнателно някакъв модел; пиша без намерението да подражавам или да съпернича. Когато се случи да дръзна и да разглеждам въпроси, които вече са почти изчерпани от английските автори, не го правя с мисълта да предизвиквам сравнение, а с надеждата, че когато тези въпроси се описват от перото на чужденец, към тях може да се подходи с възобновен интерес.
Затова, ако понякога излиза, че се спирам обстойно и с любов на теми, които са банални и обикновени за читателя, моля да не се забравят обстоятелствата, при които пиша. Макар че се родих и отраснах в една нова страна, още от детските си години бях възпитаван с литературата на една стара страна; отрано въображението ми бе завладяно от исторически и поетични представи, свързани с места, нрави и обичаи в Европа — те обаче рядко могат да се отнасят и към собствената ми родина. За човек със съзнание, подготвено по такъв особен начин още с пристигането си в Европа, дори най-обичайните предмети и случки се изпълват със странен смисъл; те са нещо интересно и ново. За американеца Англия е класическата земя — такава, каквато е за англичанина Италия; старият Лондон непрекъснато предизвиква толкова много исторически асоциации, колкото и могъщият Рим.
Наистина е трудно да бъде описана причудливата смесица от мисли, които се тълпят в съзнанието на човек, попаднал в английска обстановка. Той вижда за първи път един свят, за който е чел и мечтал през всеки период от своето съществуване. Веднага го връхлитат спомени от детството, младостта и съзряването; за детската стая, за кабинета; вниманието му скача от големи на малки предмети, всеки от които вероятно събужда еднакво приятен рой представи в паметта му.
Но това, което по-специално го привлича, са тези особености, които отличават една стара страна, едно старо състояние на обществото, от едно ново. И досега порутените паметници на миналите векове не са ми станали така познати, че да бъде притъпен живият интерес, с който ги съзрях за първи път. Свикналият на обстановка, където в известен смисъл историята тепърва предстои да се случи, където всичко в изкуството е ново и напредничаво, сочещо повече към бъдещето, отколкото към миналото, където, с две думи казано, човешките дела говорят единствено за отскорошно съществуване и предстоящо благоденствие, намира нещо неизразимо вълнуващо при вида на внушителните архитектурни грамади, потъмнели от старост и потъващи в разруха. Не е по силите ми да опиша нямото, но дълбоко въодушевление, с което съзерцавам внушителните манастирски развалини — да речем, на абатството Тинтърн, закътани в лоното на тиха долина, изолирани от околния свят, сякаш са съществували единствено за себе си; или на военни укрепления, като замъка Конуей, извисил се строг и самотен на скалистия хълм — едно празно място, но едновременно и заплашителен призрак на отминала мощ. Такива неща излъчват величие и униние, а според мене придават и необикновено очарование на пейзажа; така за първи път съзрях признаци за старостта на нацията и за упадъка на империята, видях доказателства за преходната и тленна слава на изкуството сред вечно обновената и плодоносна природа.
1
Публикуваната бележка е уводът на Уошингтън Ървинг към първото издание на сборника „Брейсбридж Хол“, в която авторът излага своето естетическо кредо Б.р.