Елиаза Базна
Аз бях Цицерон
СЪКРОВИЩЕТО ПОД КИЛИМА
Моята жажда за живот беше неутолима.
Намирах се на върха на живота, но не знаех това. Аз исках все повече и повече! Удоволствия, пари, тайна власт.
Понякога изпадах в сантименталност и се опивах в мечти. Тогава смятах себе си за почтен и достоен за обич. Понякога се чувствувах огорчен и честен, тогава само цинизмът ми помагаше. Под килима в моята стая в британското посолство лежеше цяло богатство: банкноти, наредени една до друга, на стойност 300 000 лири стерлинги — възнаграждението за моята дейност. Те ми създаваха самочувствие да вървя върху тях в покорното държане на верен слуга на своя господар, негово превъзходителство британския посланик в Анкара сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен.
Бях женен и имах четири деца, но обичах едно момиче на име Езра, както преди това обичах друго момиче, Мара, и по-късно трето, което се наричаше Дуриет. Жена ми с децата живееха в Истанбул. Аз й пращах пари и се стараех да не мисля никога за нея, докато я забравих. Това беше подло от моя страна, но за мене това нямаше значение. Живеех в някакво опиянение.
Прекрасно беше да се осъществяват мечти — както мои, така и чужди. Езра мечтаеше за една красива и скъпа рокля. Това ми струваше само едно посягане под килима.
Беше студен и ясен ден. Напуснах сградата на посолството през входа за персонала и доставчиците на ул. „Ахмед-Агаоглу“. Мразех да минавам през тази задна врата. Бях по-богат от повечето от онези, които пристигаха в прекрасни коли през главния вход. Слязох надолу по хълма, на чийто склон се намираше посолството. На края на ул. „Джанкая Джадеси“ взех такси. Беше опасно да ме видят в такси, официалната заплата, която плаща един британски посланик на своя камериер, не позволява такъв лукс.
— В ABC — извиках на шофьора.
С голямо задоволство се облегнах назад, наслаждавах се дори на шума на старото такси. Турските таксита са една колекция от най-забележителните екземпляри на американските и английските „гробища“ за коли. От вътрешната страна липсват дръжките на вратите и прозорците, всяко стъкло има пукнатина, тахометъ-рът не работи. Пътникът трябва да се пазари за цената предварително или ще бъде излъган.
Бях приготвил парите за пътуването до ABC, знаех таксата, защото самият аз бях дълго време шофьор на такси.
ABC е един от най-елегантните модни магазини на бул. „Ататюрк“. Мъжки и дамски принадлежности — рокли, палта, костюми, бельо по мярка… Ако ме бе видял някой от членовете на британското посолство, с мене всичко щеше да бъде свършено. Как бих могъл да си позволя да бъда клиент на този луксозен магазин? Те отдавна знаеха, че имат един предател в посолството, обаче не предполагаха, че тъкмо аз бях този предател. Аз си играех с живота.
Когато влязох в магазина, видях Мойзиш. Той беше човекът, който през последните три месеца ми даде парите, които сега лежаха под моя килим.
Лицето му беше безизразно, за него аз бях въздух. В очите му обаче четях, че в този момент той ме пращаше по дяволите и проклинаше моето лекомислие.
Беше ми съвсем безразлично, аз виждах само жената, която го придружаваше.
Тя имаше дълги, красиви крака, заоблен ханш, тънка талия. Тъмнорусата й коса падаше меко върху раменете. Тя трябва да бе почувствувала моя поглед, защото стана неспокойна и се обърна. Мойзиш, комуто предавах всичко, което узнавах, и който ми заплащаше за това, стисна устни. Не му обърнах никакво внимание.
Съзнавах, че съм грозен — набита фигура, груб нос, дебели вежди, косата ми беше започнала вече да оредява. Не ми беше лесно и с жените. Изглеждах като селянин и на пръв поглед несръчен. Очите ми са пронизващи. Винаги беше така: никога нищо не ми е падало на готово в ръцете, винаги трябваше да полагам усилия.
Единствено моят глас ми помагаше, глас на баритон, школуван в консерватория. Пял съм на сцена в Истанбул и в Анкара, пея арии от Верди, песни от Шуберт, от Григ, от Шуман. Гласът ми — галещ и пълен със сила.
Усмихнах се, когато жената ме погледна, която, както изглеждаше, не можеше да се оправи в магазина.
— Мога ли да предложа услугите си като преводач, мадам? — казах аз на френски.
Не дочаках отговор. Видях очите й — сиво-зелени, неспокойни. По нежното й лице премина трепет като таен страх. Тя беше хубава, около двадесетгодишна. Нещо неспокойно се излъчваше от нея, нещо, което ме възбуждаше.
— Доколкото разбрах, госпожата желае бельо — обърнах се към продавачката на турски.
— Продавачката ще ви предложи веднага бельо, бихте ли ми казали мерките, мадам? — усмихнах се на непознатата.
Тя леко се смути и това ме забавляваше. Мойзиш, мълчалив, стоеше в дъното. Той беше близък сътрудник на германския посланик Франц фон Папен. Представяше се за търговски аташе, но аз знаех какъв беше в действителност.