Оставих рисунката настрана и затворих прозореца. Отидох при нощното шкафче и отворих чекмеджето. Намерих таблетки за сън и бях доволен. Затворих отново чекмеджето. Когато се обърнах, на вратата стоеше една красива жена. Големи, ясни очи, косата гладко сресана, уста, чиито ъгли изразяваха скептичност.
— Вие ли сте новият камериер?
— Да, миледи, моето име е Елиаза — поклоних се аз.
Това беше леди Мери, съпругата на сър Хю. Тя ме изгледа късо и мълчаливо излезе. Усещах, че пред нея трябваше да внимавам повече, отколкото пред посланика. Отново ме обхвана страх.
За да се окуража, взех рисунката и излязох от спалнята. Скрих я зад картината на крал Георг VI в партера. Чак след три дни отново я измъкнах и я поставих на старото й място на масата за обличане. Негово превъзходителство нито беше забелязал липсата на рисунката, нито бе изненадан сега от появяването й. Той само я гледаше замечтано. Той сигурно пишеше и стихове. Имах чувството, че го превъзхождам безкрайно. От сега нататък живеех като в сумрак.
Моята собствена сянка беше винаги зад мене и ме подтикваше. В седем и половина часа трябваше да събуждам посланика и да му поднасям чаша портокалов сок. Но моята сянка се навеждаше през рамото ми и се опитваше да открие британските тайни на нощната масичка.
На масичката лежеше една черна касетка, подобна на малко куфарче. Аз трябваше да приготвям банята за посланика. След събуждането си той оставаше винаги още половин час в леглото и четеше вестници или документи, които вземаше от черната касетка. Когато отиваше в банята, казваше ми кой костюм иска да облече. Аз трябваше да го извадя от гардероба, да прегледам копчетата, да го изгладя, ако беше измачкан.
Отидох при нощното шкафче, пипнах черната касетка — тя беше заключена. Докато посланикът слизаше долу на закуска, аз трябваше да занеса касетката в работния му кабинет и да я предам на секретарката му. Посланикът закусваше двадесет минути, обядът му траеше двадесет и пет минути, вечерята — най-много половин час. Човек би мстъл да си сверява часовника според навиците на сър Хю… Редовно след обяда той обичаше да свири на рояла в салона един час и половина. Преди вечеря той се къпеше още веднъж, през което време аз приготвях вечерния му костюм. На семейните вечери посланикът се явяваше винаги в смокинг, а жена му и дъщеря му бяха във вечерни тоалети.
Нагодих се към ритъма на този дом. През време на храненето нямах никаква работа. Обслужването при масата беше работа на Мустафа. Само когато посланикът даваше прием аз трябваше да помагам на Мустафа. Наблюдавах Мустафа. Той беше безразличен и предан, един весел човек, без много да се замисля. Той никога не би се усъмнил дори ако аз бих упоил сър Хю и бих го изнесъл пред очите на Мустафа от посолството. Мустафа щеше да мисли, че така би трябвало да бъде и че всичко си има причини.
Съвсем другояче стоеше работата с Маноли Филоти, готвача в къщата. Специалист по „стека“ и вечно придаващ си важност, той стоеше пред своите тигани като диригент пред оркестър, който винаги очакваше да чуе бурното одобрение на възхитената от неговото изкуство къща. Маноли Филоти се смяташе за дясната ръка на леди Мери и извън грижата му за рохко сварените яйца за закуска и фламбираните телешки дробчета той си беше поставил и допълнителното задължение — да хвърля будното си око и върху нас, другите гавази. Неговата стая беше до моята. За мое успокоение установих, че той не нощува в стаята си. Той имаше семейство и притежаваше жилище в града. Сигурно всяка вечер опъваше нервите на своята жена с хвалбите си за кухнята, в която смята, че е разрешил още веднаж някой важен проблем на британското кралство.
Бътлерът Зеки не беше нищо друго освен важен. Всичко, което лежеше под неговия вирнат нос, не го интересуваше. Той беше твърде много загрижен за стойката на своята глава, за да има време да се занимава с един такъв незначителен гаваз като мене. От тези личности се състоеше прислугата, с която аз имах допир и която би могла да наблюдава моето поведение.
Секретарката на посланика се казваше Луизе. Тя беше мила жена, коректна и внимателна, самата довереност, както желязната каса в нейното бюро. Аз внимателно наблюдавах тази желязна каса и се усмихвах на мис Луизе така, като че ли целият ми интерес беше насочен само към нея. Тя реагираше спокойно и студено и взимаше от ръцете ми черната касетка, която посланикът ми беше дал да занеса долу. Мис Луизе отключи желязната каса и аз вече знаех, че и за ключа от касата имаше определен ред и важеше специално правило: през деня, през работното време, той се пазеше от мис Луизе, а вечер и през нощта ключът се намираше под наблюдението на посланика. Мис Луизе постави черната касетка в желязната каса до една червена касетка, която се намираше вече там. След два дни престой в резиденцията на посолството имах вече представа за предназначението и целта на червената и черната касетка. Те бяха необходими поради особените навици на сър Хю, от които той не отстъпваше. В червената касетка неговите служители му донасяха всички актове, меморандуми, документи, телеграми, които той сам трябваше да чете, да обработва или оценява, т.е. най-важните. Служителите донасяха червената касетка от посолството в частната резиденция, защото посланикът предпочиташе да работи в частния си кабинет. Това, което не можеше да бъде разгледано и уредено веднага, се прибираше от мис Луизе в желязната каса през нощта. Но документите и актовете, с чието съдържание посланикът искаше да се запознае по-добре и по-спокойно, върху които той имаше намерение да помисли по-обстойно поради проблемите, които те засягаха, бяха изваждани от червената касетка и поставяни в черната. Сюр Хю можеше тогава да ги вземе със себе си в спалнята.