Дойдох до заключението, че бях открил нещо много странно: в сградата на посолството, която се охраняваше изцяло от строга охрана на британската секретна служба, се пазеха важни, но не особено доверени неща. В действителност важните документи лежаха през деня в червената касетка на масата на посланика в неговата частна къща и през нощта се прибираха от мис Луизе в желязната каса, която беше обикновен модел. И пред вратата на стаята седеше обикновено един уморен таен агент, треперещ от вечното нощно дежурство, с лошо стояща протеза в устата, която свиреше, когато той заспиваше, дишайки тежко.
Най-секретните документи се намираха в черната касетка на нощното шкафче на сър Хю. Той се занимаваше така интензивно до късно през нощта с тях, че трябваше да намира спокойствие само с помощта на сънотворни таблетки. Разбрах, че съм до извора! Спалнята на посланика беше моето царство.
Моята стая беше тясна, наредбата й съвсем скромна. Едно легло, един шкаф, една маса, един стол. Аз допълних наредбата. Купих си една крушка от сто вата, която завъртях в нощната лампа. Освен това купих четири метални пръчки и един метален пръстен. В пръстена можех да завинтвам моята камера и пръстенът можеше да се закрепи върху пръчките. По този начин имах един статив, под който да поставя всичко, което исках да фотографирам. Наглед пръчките и пръстенът имаха съвсем обикновено приложение, неподходящо за един истински статив. Две от пръчките служеха за закачалки на връзките ми в гардероба, а другите две забождах в две направени от мене дупки в стената до умивалника и те стърчаха като закачалки, на които аз окачвах кърпите за ръце, изтривалката и понякога чорапи за сушене. Металният пръстен във всекидневието си служеше за допълнително украшение на моя пепелник. Точно маркираните вдлъбнатини, които служеха за закрепване и завинтване на камерата, съвпадаха на онези места, в които се оставяха горящите цигари в пепелника. Накрая купих едно голямо парче восък.
Мара беше моето успокоение. При нея изплаквах душата си. Тя беше така хубава, нелюбопитна и вечно жадна за нежности.
— Защо не мога да бъда доволен! — сопвах се аз, като че ли тя беше виновна. — Платен съм добре, това е едно от най-добрите ми места досега. Защо не мога да се откажа от другите неща, защо си навирам носа, където не ми е работа?
Бях непостоянен — потиснатост и повишено настроение бързо се сменяха при мене. Мара стискаше ръката ми. Защото тя ме смяташе за турски патриот, в което аз самият почти вярвах, и си беше поставила за цел да ме окуражава. Нейният така прекрасен дрезгав глас шепнеше на ухото ми:
— Ти трябва да продължаваш! Така се страхувам за тебе! Но ти сега не можеш да се откажеш!
Тя нямаше понятие за какво говори, но продължаваше да говори и аз усещах нейните устни като милувка.
— Ти ще успееш! Ти си прекрасен!
Настроението ми веднага се промени. Усмихнах се с една суетна усмивка и започнах да разказвам за посланика, комуто бях задължен да бъда верен.
— Ти трябва да го видиш сутрин, когато става от леглото! Сбръчкан като панталон, изваден от торба, но той много бързо се оправя. Налива се с портокаловия сок, който аз му приготвям и поднасям в леглото, и неговите клетки отново се съживяват. След това се къпе и излиза от банята прекрасен, освежен за един нов одухотворен ден.