— Как говориш! — викаше Мара учудена. Бях въодушевен. Извадих три парчета восък от джоба на палтото си и й ги показах.
— Какво е това? — попита тя.
Моят комплекс за малоценност се развихри в хвалби.
— Отпечатъците от ключа. Обясних й как беше станало всичко. Негово превъзходителство беше в банята, плискаше се с наслада. Аз приготвях сивия му костюм в спалнята. На нощното шкафче видях една връзка с три ключа: от касата, от червената и от черната касетка. Направих отпечатъците. Остана малко восък на единия от ключовете. Отидох към гардероба, взех една от кърпичките за украшение от един костюм на сър Хю, изчистих с нея ключа и оставих отново връзката ключове на нощната масичка. В този момент той влезе в стаята, загърнат в хавлията си. Влезе така внезапно, че аз нямах време даже да се изплаша. Вдигнах кърпичката високо и оглеждайки я, казах, като се обърнах към негово превъзходителство:
— Трябва да се даде за пране, ваше превъзходителство…
Кърпичката беше снежно бяла. Той кимна с глава, но не беше ме чул. Огледа се и откри с облекчение ключовете, взе ги мълчаливо, пусна ги в джоба на хавлията и излезе. Веднага след това го чух да прави гаргара. Изтрих челото си с кърпичката. Обаче пред Мара пак се хвалех.
— Той прави гаргара колоратурно, ти трябва да го чуеш…
Наблюдавах отпечатъците с насмешка. Представях си колко изплашен е бил сър Хю, когато изведнаж в банята му е дошло на ум, че ключовете към неговите тайни лежат така свободно на нощното шкафче. Сигурно е изхвръкнал моментално от ваната! Бях се засмял до ушите и казах на Мара:
— Сър Хю е много чувствителен. Ако не бе загубил време да си наметне хавлията, щеше да се яви на вратата, когато аз държах ключовете още в ръцете си.
Седях с Мара на една пейка в малкия парк на Каваклидере. Тя се притискаше до мене и шепнеше:
— Знаеш ли какво бих искала да имам?
— Не знам — отговорих й отегчен. Тя въздъхна.
— Бих искала да имам едно малко жилище, в което да сме сами, да сме щастливи и там да бъда само за тебе.
— Ако всичко се уреди, скоро ще имаме едно такова жилище — прошепнах аз. Страстта, с която тя се хвърли след това към мене, ме изтръгна от моите мисли. Станах и съвсем делово я запитах.
— Кога отива мистър Бъск пак на прием?
— В други ден.
На определената дата посетих Мара. В бюрото на Бъск намерих един списък с имена, фотографирах го в кухнята. През нощта останах в стаята на Мара. Ние бяхме много щастливи, въпреки че трябваше да бъдем съвсем тихи. В джоба на палтото ми, което висеше закачено на кревата, беше камерата. Бях фотографирал имената на всички британски тайни агенти в Турция.
Измъкнах се от къщата в утринния здрач. Беше сутринта на 26 октомври 1943 година. Той стана решаващият ден. Реших още тази вечер да направя предложението си на германското посолство. Сега и аз желаех малкото жилище, за което Мара бе говорила.
Имах филм с общо петдесет и две снимки. Размислях каква цена да искам за тях. Този ден бяха много невнимателен слуга за сър Хю. Мисълта за парите ме замайваше и объркваше. Трябваше да внимавам и да се съсредоточа. Мислех — ще искам двадесет хиляди лири стерлинги. Тази сума ме зашемети. Нито за миг не помислих даже, че германците биха могли да отхвърлят моето предложение.
Трябваше да се представя съвсем сигурен и спокоен. При това аз трябва да забравя, че до преди половин година съм бил гаваз у съветника при посолството Йенке. Решаващото е да се представя съвсем сигурен, достоверен. Те трябва да бъдат уверени, че съм бил шпионин и никога нищо друго освен това. Те трябва да разберат, че всичко това отдавна вече съм го подготвял. Нетърпеливо очаквах края на моите задължения при сър Хю. Двадесет и шести октомври ми се видя най-дългия ден в моя живот. Беше 18 часът, когато напуснах британското посолство. Филмите бяха у мене. Портиерът-гаваз на германското посолство се казваше Петър. Той беше югославянин и ме позна веднага.
— Отново ли искаш да започнеш работа при нас?
— Може би — отговорих аз.
Едва прикривах възбуждението си. Беше 19 часът. Един цял час бях се опитвал напразно да се успокоя.
— Искам да говоря с г-жа Йенке — казах аз. Германското посолство се намира на бул. „Ататюрк“. Това е един свят за себе си. Вън, пред портите от ковано желязо, пътеки без настилка, шум, викове, свирки на коли, непрекъснато минават разбити коли, магаретари, босоноги селяни, дошли на посещение в града, просяци… Зад портите изведнаж ред, спокойствие, безукорна чистота, дървета, зелена ливада, цветни лехи. Британското и германското посолство бяха най-красивите сгради с паркове в града. Изведнаж трябваше да се усмихна при мисълта, която внезапно ме обхвана. Аз, Елиаза Базна, гавазът, щях да действувам скоро в двете най-прекрасни господарски владения в Анкара. И тъкмо тази комична мисъл успокои моите свръхнапрегнати нерви.