Петър беше вече телефонирал, той ме погледна.
— Можеш да отидеш.
Знаех пътя. Прие ме един гаваз, когото не познавах — може би моят заместник при г-н Йенке. Къщата на Йенке се намираше до една от сградите на посолството. Беше построена в ориенталски стил. Въведоха ме в салона и ме оставиха сам. Седнах на дивана, на който преди месеци се бях фотографирал със самоснимач-ката. Намерих всичко така, както беше по времето, когато бършех прах. Но госпожа Йенке, сестрата на Рибентроп, бе дообзавела стаята. Дълбоки меки кресла, тежки завеси, килими, в които човек можеше да потъне. Аз станах и дръпнах пердетата, запалих двете стоящи лампи и седнах в едно от креслата. Лицето ми беше в сянка. Трябваше все още да чакам. Ръцете ми бяха в джобовете, пръстите здраво стискаха филмите.
Инге Йенке беше към четиридесетте, нервна, честолюбива жена. Тъй като бях работил при нея, знаех, че вземаше лекарства от корените на българската беладона. Не винаги ми беше леко да се разбера с нея. Сега зная, че тя по-късно е починала от паркинсонова болест. Може би тя, сестрата на Рибентроп, още тогава беше болна и нещастна. И даже да е било така, тя не остави, не позволи никому да забележи това, нито на мене, гаваза. Тя беше горда жена. Когато влезе в салона, аз станах.
— Добър вечер — прошепнах аз. Тя ме погледна спокойно.
— Защо сте спуснали пердетата, Елиаза? Погледнах я в лицето и казах.
— Надявам се скоро да получа от вас много пари…
Лицето й не трепна. Ако моето държане й се е видяло странно, тя не показа никакво вълнение.
— Мисля, че нямам много време за вас — каза тя.
— Не е ли по-добре да седнем? — запитах аз тихо.
В погледа й личеше напрегнато внимание.
— Ние няма да седнем, Елиаза. По-добре ще бъде, ако веднага си тръгнете.
Престорих се, че не забелязвам нейното студено държане.
— Идвам от британското посолство. Исках да ви съобщя, че сега съм камериер на сър Хю. При дадените обстоятелства съм рискувал може би живота си, мадам, само за да ви видя.
Тя наведе глава напред, като че ли по този начин искаше да схване по-бързо смисъла на моите думи. Известно време беше тихо. Дланите ми се овлажниха. Най-после тя отговори бавно.
— Вярвам, че моят съпруг ще пожелае да ви види.
Останах в сянката на лампата. Бях много изтощен, за да мога да се радвам.
На времето бях чел писмата, които Алберт Йенке беше получавал от своя шурей Рибентроп. Бях сигурен, че за това ме уволниха тогава, въпреки че избягнаха да ми кажат истинската причина за моето уволнение. И ето сега трябваше отново да срещна Йенке. Но аз не притежавах чувство за неудобство.
Най-после съпружеската двойка се яви. Изглежда, те искаха по-късно да бъдат двамата свидетели на това, което щеше да бъде казано.
— Добър вечер, Елиаза — каза Йенке.
Не можах да разбера дали той беше в напрежение за това, което щях да му донеса. Но той в края на краищата беше делови човек. Той можеше да чака, докато партньорът му направи своите предложения. Йенке беше почти пет-десетгодишен, но не дипломат от кариерата. Баща му беше германец, майка му швейцарка. Баща му беше известен в нашата страна. Тук той беше построил един язовир. Алберт Йенке беше участвувал също в строителни предприятия и беше живял дълги години в Истанбул. Турция му беше втора родина. Роднинската връзка с Рибентроп му беше донесла предложението да премине на дипломатическа работа. Той беше приел това предложение тогава много неохотно.
На този човек, комуто аз бях служил като гаваз, трябваше да направя предложение, което щеше да звучи така чудовищно невероятно от устата на бившия му слуга и същевременно така голямо, че той непременно би трябвало да го провери. Но аз все още не бях сигурен. Не знаех как да започна разговора, от чийто изход зависеше всичко. Не само за мене и за него, а също и за страните, чиито граждани бяхме ние — за Турция и за Германия, — а може би за целия свят. В главата ми всичко се въртеше. Много неща лежаха на езика ми, но ми липсваше способността, шлифовката да формулирам това, което исках да кажа. За да прикрия своята неувереност, изведнаж започнах да говоря направо. Внезапно всичко се изливаше от устата ми като по масло.
— Турция и Германия винаги са работили и живели в приятелски отношения. Никога досега двете страни не са вдигали оръжие една срещу друга. Ние турците винаги сме обичали германците и това не се е променило…