Неговото лице остана затворено. Това, което казах, беше действително вярно, но от моята уста звучеше грозно и празно. Аз сам усещах, че в моите думи имаше много фалшиви тонове. Естествено Йенке не направи нито крачка, за да сподели „идеализма“ ми, но неговите подигравателни погледи ме вбесиха.
— В момента германците не са така добре, че да не приемат помощ откъдето и да дойде тя! — казах аз съвсем твърдо. — Аз съм в състояние да фотографирам в британското посолство с една „Лайка“, без телеобектив. Обикновена оптика, 1:2 или 1:1,5 — ако искате да съм точен и прецизен. Предлагам ви филмите. Върху всеки документ, който досега съм фотографирал, стои забележка „секретно“ или „строго секретно“…
Той ме прекъсна. Гласът му издаваше недоверие.
— У вас ли са филмите?
Пръстите ми си играеха с филмовите ролки в джоба. Но аз отговорих:
— Разбира се, не. В момента ви предлагам два филма. За тях искам двадесет хиляди лири стерлинги. Ако сте съгласни с предложението ми, всеки следващ филм ще струва петнадесет хиляди лири стерлинги.
Той потрепера, като чу цифрите. Бях успял да го извадя от неговата резервираност.
— Вие сте луд!
И сега, със същата подигравателна усмивка, която той имаше на устата си преди това за мене, му казах:
— Естествено, вие можете да отхвърлите! Две сгради по-нататък е съветското посолство. И то ще е съгласно да заплати, ако би могло да се информира за намеренията на своите съюзници.
Той размени поглед с жена си, която мълчаливо бе слушала, и каза:
— Ние не можем да ви гарантираме за такива суми, докато не знаем дали вашите филми действително имат някаква стойност. Освен това нямаме толкова пари тук.
— Тогава набавете парите от Берлин. Аз ще се обадя на 30 октомври. Вие тогава бихте могли да ми кажете дали Берлин приема.
Жена му се намеси за пръв път. Тя произнесе само едно име — „Мойзиш“.
Йенке я погледна, размисляйки. След това кимна с глава.
— Повикай го по телефона, моля. Нека той се занимава с това.
Той стана и се обърна към мене.
— Вече е късно — каза той бавно. — Ще ви свържа със съответния човек. Нека той да решава.
Погледнах часовника си. От три часа бях вече в посолството.
— Съжалявам, че ви отнемам повече време, отколкото се полага. Аз трябваше дълго да чакам тук.
Г-жа Йенке беше при телефона. Тя избра един номер, трябваше да почака малко, преди да бъде вдигната слушалката на другия край.
Не разбрах точно какво казваше тя, обаче все пак схванах, че тя моли лицето, назовано Мойзиш, да дойде бързо тук. Тя остави слушалката и каза на немски на мъжа си:
— Той си беше вече легнал.
— Толкова рано? Сега е едва десет и половина часът — казах аз.
— Вие разбирате немски? — двамата се спогледаха.
— Много малко.
През цялото време ние бяхме говорили на френски език.
— Аз също отивам да спя — каза Йенке. Той не се ръкува с мене. Когато беше вече на вратата, аз го запитах високо:
— Ще знае ли г-н Мойзиш, че някога съм бил ваш слуга?
— Аз не мога да ви забраня да му кажете това — отговори студено Йенке. — Аз почти бях забравил това! Сър Хю сигурно ще си спомня някога с неудоволствие за вашите услуги.
Той излезе навън. Жена му го последва.
Аз отново трябваше да чакам. Германците нямаха доверие в мене. Единственото, което бих могъл да протиповопоставя на това недоверие, беше търпението. Позволих си да опитам цигарите, които бяха на масичката за пушене. Английските, на които бях свикнал в британското посолство, бяха по-добри.
ГЕШЕФТИ С ГЕРМАНСКИЯ „ТЪРГОВСКИ АТАШЕ“
Мойзиш беше среден на ръст, пъргав, с тъмни внимателни очи. Той беше австриец и в персоналния списък на посолството се водеше като търговски аташе. В действителност той беше SS-оберщурмбанфюрер, сътрудник на службата за безопасност на райха, отдел VI. Негов шеф не беше посланикът фон Папен, а д-р Ернст Калтенбрунер в Берлин. Но всичко това аз научих много по-късно. В момента можех само да предполагам, че той принадлежи към германското разузнаване. По-късно можах и да прочета какво описание беше дал Мойзиш за мене.
„… Това беше лице на един около петдесетгодишен мъж. Под силно изпъкналото чело… лежаха дълбоко две тъмни очи… Брадата беше силно изразена, здрава, почти грубо очертана, което даваше основание да се мисли за енергична личност. Носът, малък и леко грубоват, с издути ноздри. Всичко на всичко, едно малко симпатично лице, гладко и въпреки това страстно. По-късно ми хрумна, че това би могло да бъде лице на клоун в цивилно облекло, лице на човек, който знае да се преструва, който може да посрещне болката с усмивка…“