Когато приготвих официалната гала-униформа за държавния прием при президента Инюню, сър Хю влезе в спалнята, погледна ме усмихнат как отстранявах последната едва видима прашинка от сакото и каза:
— По този случай, Елиаза, бих искал да ви кажа колко съм доволен от вас. Вие сте превъзходен слуга.
Това той каза с неговия мек, приятен глас.
— Сърдечно благодаря, ваше превъзходителство — гледах втренчено гала-униформата. Не намерих сили в себе си да го погледна.
Той беше в отлично настроение. Всъщност разговорът, който водеше, беше повече разговор със себе си, но той за първи път се обръщаше така интимно към мене.
— Една такава война е нещо странно, когато я преживяваш на неутрална земя — каза той.
Аз слушах мълчаливо и му подавах една след друга дрехите, които трябваше да облече. Той се оглеждаше критично в огледалото.
— Вашето правителство трябва да внимава много представителите на неприятелските страни да наблюдават военния парад разделени доста един от друг…
— Доволен съм, че моята родина е неутрална, сър, ако смея да кажа това — пошепнах аз.
Той ме погледна, обаче не реагира на моята забележка. В края на краищата аз знаех, че по поръчение на своето правителство той правеше всичко възможно, за да въвлече Турция във войната. Той леко се усмихна.
— След това при държавния прием посланиците ще бъдат представени на президента по азбучен ред. Знаете ли какво означава това?
Можех да си представя какво означава това, бях достатъчно време вече гаваз.
— По реда на френската азбука. Първо Allemagne (Германия), после Angleterre (Англия)…
Той кимна с глава.
— Аз ще срещна посланика на неприятеля. Когато г-н фон Папен ще излиза от вратата на залата за аудиенция, аз ще чакам пред нея. Ние ще се поздравим с едно едва забележимо кимване на главите, без да се погледнем. Такъв е обичаят. Нашите народи се избиват, а ние се поздравяваме…
— Всичко това е много тъжно, екселенц — казах аз.
Внезапно той се засмя сухо, като че ли някаква мисъл го развесели.
— Когато преди години бях в Пекин, синът на Папен беше често гост на моето семейство. Ние се разбирахме добре.
Той отново се засмя.
— Е, как, не бихте ли искали да направите един малък скок до германското посолство и да занесете нещо от нас на фон Папен, нещо, което би му доставило радост?
За миг сърцето ми спря. Бях ли попаднал в някаква клопка? Беше ли сър Хю само външно така особено приятелски настроен към мене? Преследваше ли определена цел?
Стана ми горещо при мисълта, че може би съм бил забелязан, когато съм отивал в германското посолство. В този момент моето лице трябваше да ме е издавало. Не можех да се владея. Но сър Хю високо се изсмя.
— Не стойте като вдървен! Изведнаж ми дойде на ум, че колегата фон Папен има тъкмо днес, на националния празник, рожден ден. Той навършва 64 години, ако не се лъжа. В мирно време бих бил при него, за да поднеса поздравленията си — на закуска с шампанско. Този път той трябва да празнува рождения си ден без британски подарък, времената са други…
Още веднаж прегледах как му стои гала-униформата. Усмивката ми беше измъчена. Шегата на сър Хю беше подкосила краката ми, но настроението ми изведнаж се промени. Като че ли шегата ми бе доказала, че никога не можеше да има съмнение по отношение на мене. За пръв път, откакто бях ходил в германското посолство, почувствувах отново сили в себе си да постигна целта. Изпитвах сърдечни симпатии към сър Хю. Той изглеждаше много елегантен, когато напусна посолството. Бързо се върнах в работния му кабинет. Бях завил камерата в кърпата за прах.
На другия ден имах свободен следобед, защото бях работил на националния празник. Срещнах се с Мара. Разхождахме се по бул. „Ататюрк“, разглеждахме витрините. Часът беше три без четвърт. Мара не знаеше, че след четвърт час аз трябваше да водя решаващия телефонен разговор.
— Вчера фотографирах за пръв път в посолството — казах аз. Трябваше да й го кажа, трябваше да се освободя от бремето, което ми тежеше. В този четвърт час имах нужда от възхищението на Мара.
— В посолството… — повтаряше тя, без да разбира, като че ли моите думи бяха неразбираеми.
— В работния кабинет на сър Хю. На бюрото му стоеше червената касетка, аз я отворих и фотографирах две телеграми — звукът на моя собствен глас ме успокои. — Дадох да ми направят копие от ключа за касетките.
Един шлосер, който преди много години бе работил при мене, когато бях още шофьор при истанбулското градско управление, ми бе направил тази услуга. Мара се страхуваше за мене.