— Ако посланикът беше влязъл в стаята? Усмихнах се снизходително.
— Той беше на приема при президента Инюню. Сложих телеграмите на дъската на прозореца и там ги фотографирах.
Погледнах часовника си. Беше три без пет. Спрях до една телефонна кабина. Бях много развълнуван, за да обърна внимание на мъжа, който идваше срещу нас. Чак когато той ни по здрави, аз го погледнах. Беше Маноли Филоти, главният готвач на британското посолство. Той беше много любопитен, за да не пожелае да се запознае с Мара.
— Прекрасен ден. Как сте? Моля, не искаш ли да ме представиш?
Той си придаваше важност, надуваше се като пуяк и ни обсипваше с приказки, за да направи впечатление на Мара. Започна да говори за любимите ястия на посланика и за това, колко майсторски той, Маноли Филоти, ги приготовляваше. Мара и той се разгорещиха при разговора за готварски рецепти. Мислено пращах и двамата по дяволите. Беше три часът.
— Трябва набързо да телефонирам — ухилих се с мъка. — Обясни на Мара как правиш баклава.
— Разхожда се с вас, а същевременно се обажда на друго момиче — обърна се Маноли към Мара с една глуповата усмивка.
Влязох в телефонната кабина. Пот обля челото ми. Набрах номера на германското посолство и поисках Мойзиш. Когато той се обади, казах паролата: „Тук е Пиер…“
Той се държеше така, като че ли бяхме стари приятели. Каза, че много ще се радва, ако тази вечер се видим.
— Аз също се радвам — отговорих аз. След това окачих слушалката. Отворих вратата и поех дълбоко пресния въздух. Германците бяха приели! Чувствувах, че това беше голямото приключение на моя живот. Бях като в треска.
Презрително погледнах Маноли, този суетен майстор на кухнята. Той даже не би могъл да си представи двадесет хиляди лири стерлинги, докато аз тази вечер щях да ги притежавам. Хванах Мара за ръка.
— Трябва да вървим.
Маноли се хилеше и ме смяташе вероятно за ревнив. Все едно ми беше какво мисли той.
В момента, в който телефонирах на Мойзиш, в Москва бе приключила конференцията на министрите на външните работи на съюзниците, която бе продължила от 18 до 30 октомври. Една информационна телеграма се получи в британското посолство. В нея се съобщаваше на сър Хю, че Молотов смятал три неща за най-важни, за да се съкрати войната: но възможност най-скоро нахлуване във Франция; усилен натиск върху Турция, за да влезе още преди края на тази година във войната; натиск върху Швеция, за да се открият там военни бази на съюзниците. Напомняше се на сър Хю да обработва по-енергично турското правителство. Освен това му съобщаваха, че Антони Идън на връщане от Москва ще спре в Кайро. Той ще иска да срещне там турския министър на външните работи Нуман Меменджиоглу. Срещата бе предложено да се състои на 4 ноември.
Не знаех нищо за приключването на Московската конференция, не знаех, че това бяха информациите, които лежаха вечерта на 30 октомври в червената касетка на сър Хю. Знаех само, че бях обхванат от опиянението да не се прекъснат щастливите нишки, които бях запрел.
Приготвих смокинга на сър Хю, който той искаше да облече за вечерята. Когато го обличаше, аз го гледах с насмешлив поглед. Но сър Хю беше в добро настроение.
— Сигурно сте прекарали приятно следобеда? Имате толкова добро настроение.
— Да, ваше превъзходителство — отговорих аз, което отговаряше на истината. Докато той се хранеше, отидох в кабинета му. Взех документите, затворих касетката и бързо отидох в моето килерче. Бързо сглобих металическите пръчки и пръстена на пепелника в статив, включих нощната лампа с крушката от 100 вата и започнах да снимам. За по-малко от 15 минути бях отново пред работния кабинет с документите под сакото. Тогава видях, че стаята към работния кабинет беше само притворена. Това ми подействува като шок. Чух гласа на сър Хю. Говореше по телефона.
Една мисъл ми навя панически страх. Ако сега погледне в касетата, той би я намерил празна! Стоях като замаян. След това бавно тръгнах по коридора. Зад себе си чух затварянето на вратата. Бързи крачки ме задминаха. Сър Хю се връщаше на семейната маса, без да ми обръща внимание. Лицето му показваше, че беше ядосан. Знаех, че не обича да го смущават по телефона, когато се храни.
Продължих бавно по коридора, докато той изчезна. След това върнах документите на мястото им. Когато два часа по-късно напуснах посолството, за да се срещна с Мойзиш, не взех със себе си снимките, който бях направил. Бях суеверен, те насмалко не ми донесоха нещастие. Не исках с този филм за втори път да рискувам.