ПРОЛУКА В ОГРАДАТА
Задната част на градината на германското посолство бе заградена с бодлив тел. Познавах пътя, много лесно намерих пролуката в оградата и се промуших през нея. Ниската къщичка в градината беше скрита за погледите от люлякови храсти. Бях се съобразил точно с мястото на срещата. Огледах наоколо, всичко беше тихо. Бях сам. Беше студена, ясна звездна нощ. Чаках в сянката на къщичката.
Две минути преди уговореното време дойде Мойзиш. Бях се приготвил да бягам, ако беше дошъл с придружители. Вярвах му толкова малко, колкото и той на мене. Може би той не носеше парите със себе си? Бях изпълнен със съмнения. Какво бих могъл да направя, ако германците ме нападнат и ми вземат филмите? Те биха могли да ме изнудват да работя и по-нататък за тях — и то напразно. В този гешефт няма място за вярност и доверие.
— Пиер! — тихо повика той.
Аз чаках. Зад него по пътеката не се движеше никой. Разхождаше се нервно напред-назад. Излязох пред него и казах.
— Ще отидем ли в бюрото ви?
Той се изплаши, когато се появих така внезапно пред него. До сградата, в която се намираше тайната служба, имаше около 120 метра.
Ние тръгнахме мълчаливо един до друг към нея. Когато стигнахме до къщата и влязохме в коридора, видях, че никъде не беше запалена лампа.
— Прозорецът на вашата стая гледа към бул. „Ататюрк“ — напомних му аз. — Спуснали ли сте пердетата?
— Добре сте запознат с всичко — промърмори той.
— Това ми се налага.
Още от времето на моята работа при Йенке аз знаех къде се намираше бюрото на тайната служба — макар че тогава Мойзиш не беше там. Той запали лампата в своята стая и заключи вратата. Бяхме сами. Не ми беше поставил клопка.
— Покажете ми филмите!
Стояхме един срещу друг, изпълнени с недоверие.
— Покажете ми парите — отговорих аз. Неговото колебание беше едва забележимо.
След това той отиде до железния шкаф в ъгъла на стаята, отвори стоманените врати. Беше обърнал гърба си към мене. Обърна се внезапно и втренчи погледа си в мене. Видях трепкането в неговите очи. Вероятно се страхуваше. Тази мисъл ме забавляваше. Трябваше да се усмихна. Неговият страх беше отстранил моя. Погледнах го и казах спокойно:
— Аз нямам никакво оръжие в себе си. Нямам намерение да ви ограбвам.
Той не отговори нищо, взе от шкафа един пакет, който беше завит с вестник „Република“. Протегнах ръката си, държейки филмите. Докато разопаковаше вестника, той не откъсваше погледа си от ръката ми. Видях пачките пари. Той отиде към бюрото и ми наброи сумата. Бяха точно двадесет хиляди лири стерлинги.
Цялата алчност да притежавам пари изчезна от мене. Сега, когато лежаха пред мене, тази сума ми се видя напълно естествена. Ако все още исках нещо, то това не бяха тези пари, които смятах за моя собственост, а нещо много по-голямо, много повече! С бързо движение на ръката си той събра парите и ги върна обратно в шкафа. След това го заключи.
— Първо трябва да промия филмите — каза той твърдо. — Аз не купувам котка в торба!
Трябваше да приема предявеното искане, нямах друг избор. Предадох му филмите и той бързо напусна стаята.
Вече не си спомням какво ставаше с мене в следващия четвърт час. Отново ли ме обхвана страхът, че ще бъда изигран? Щяха ли немците да задържат парите и филмите, а мене да ме изгонят? Може би съм седял като замаян на един от столовете в бюрото и съм чакал с тъпо търпение това, което трябваше да се случи. Стори ми се безкрайно дълго, докато Мойзиш отново се върна. Той внезапно застана на вратата. Лицето му беше безизразно. Двамата се наблюдавахме втренчено и се преценявахме един друг. Накрая чертите на лицето му се отпуснаха.
— Едно уиски? — запита той.
— Първо парите — отговорих аз.
Той не се забави и ми подаде веднага пакета с парите, които означаваха за мене цяло състояние, След това ми подаде една бележка.
— Подпишете квитанцията!
Помислих, че не съм чул добре, трябваше да се засмея. Смехът ме освободи окончателно от моята нервност.
— Не съм чак толкова глупав! — казах аз.
Той втренчи поглед в бележката, след това се усмихна.
— Ние сме бюрократични… — и разкъса бележката.
Уискито беше великолепно. Вдигнахме чаши и се чукнахме. Изпих чашката на един дъх. Имах страшно желание да напусна къщата. Напомних му другите мои изисквания.
— Дайте ми „Лайката“ и филмите! Той извади нещата от бюрото си.
— Още нещо? — запита той хладно. Кимнах с глава.
— Когато отново се видим, бих искал да имам един пистолет.
— За какво?
— Аз искам един пистолет. Това е едно условие!
— Оръжието ще получите.
— Тогава до утре — казах аз и се обърнах да вървя.