Младата дама се успокои. Тя се усмихна и ние заедно се заехме с избора на дамско бельо.
— Мадам, вижте! — казах аз с въодушевление и сложих един комбинезон на раменете си. — Сама се уверете в качеството и модела!
Тя сърдечно благодари за помощта.
— Вие германка ли сте? — запитах аз.
— Да.
— Надявам, че ви харесва в Анкара.
— Тук се чувствувам много добре.
Говорехме за незначителни неща и обстановката ни забавляваше. Тогава не знаех, че щях да срещна тази жена един единствен път в живота си. Не знаех също, че тя беше моят най-голям враг. От месеци тя ме търсеше и преследваше, но и тя от своя страна не знаеше, че в този момент стоеше лице с лице срещу човека, когото искаше да унищожи. Ние бяхме чужди един на друг и се смеехме заедно. Нашите сенки от месеци наред се мразеха и преследваха.
Аз бях Цицерон, шпионинът, а тя беше агентката на американското разузнаване, която трябваше да ме ликвидира.
Тя не знаеше, че в действителност моето име бе Елиаза Базна, камериер на британския посланик, и че аз бях този, когото тя търсеше. Аз не знаех, че тя се казваше Корнелия Кап, дъщеря на немски генерален консул, секретарка в германското посолство в Анкара, чиновничка на службата за безопасност на райха, сътрудничка на американското стратегическо разузнаване. Ние си допаднахме, когато се видяхме, само нашите сенки бяха противници.
Тя свърши своите покупки.
— Благодаря ви за любезната помощ, господине.
Направих лек поклон. Мойзиш, човекът, който ме свързваше с германците, имаше ледено изражение на лицето си. Гледах след двамата, когато си отиваха. Помислих, че жената може би е любовница на Мойзиш. Не знаех, че тя го мамеше също така, както аз мамех британския посланик. Корнелия и аз бяхме издялани от едно и също дърво. Купих роклята за Езра, момичето, което обичах, заплатих с парите, които получавах от Мойзиш, и мислех за жената, която току-що напусна магазина с Мойзиш.
Беше седмицата преди Великден 1944 година. Никога не ще забравя тази среща.
По-късно, когато разбрах всичко за Корнелия Кап, опитах се да открия какво е станало с нея след войната. С много труд проследих нейния път. Когато моята звезда залезе, в мене живееше неутолимото желание да разбера дали тя е успяла в това, което ние желаехме и поради което и двамата извършвахме предателство за враждуващите страни, а именно: с удоволствие и спокойно да се наслаждаваме на наградата за нашите дела. Много време мина, докато я намерих. Четях съобщенията, които получавах за нея, и забравях омразата, която някога чувствувах спрямо нея. Тя също си е спомняла за нашата единствена среща в ABC. Тя беше заявила:
„Аз много добре си спомням този мъж, който толкова любезно ми помогна в магазина при избирането на бельото. Тогава не можех да си представя, че това е Цицерон, защото не знаех как изглежда човекът, който беше толкова важен за германците. Повече никога не видях Цицерон. С него човек можеше да се смее така сърдечно…“
Почти двадесет години след нашата среща в ABC научих всичко за Корнелия Кап. Научих защо тя, германката, чиито двама братя се биеха като офицери на руския фронт, работеше за американците. Научих какво е предприела в Анкара, за да унищожи мене, непознатия, за когото съществуваше само пагубният псевдоним „Цицерон“. И аз знам как живее тя днес, а ние и двамата — тя и аз — не можем да кажем, че са се сбъднали нашите мечти.
Напуснах ABC с роклята за моята приятелка Езра. Отидох в Анкара Палас, най-големия хотел в града.
Обичах обширните салони на хотела, безбройните огледала по стените. Огледах се в едно огледало. Бях добре облечен. Предпочитах парфюм, за който днес знам, че е бил много сладникав. Не можех да се противопоставя на изкушението да правя така, че брилянтният пръстен, който носех на ръката, да блести в огледалото. Мислех за непознатата от модната къща и се усмихвах на моето отражение. Мислех също за Езра, за която бях купил много скъпа рокля, но аз можех да си позволя това. Бях болезнено суетен.
В хола на Анкара Палас има старомодни, малки масички с неудобни кресла. Паркетът скърца непоносимо, даже килимите не могат да заглушат шума. Но това беше най-хубавото заведение в града и аз го смятах като най-подходящо място за мене, Елиаза Базна — гаваза. В Турция се смята за гаваз всеки, който служи при чужденец, преди всичко прислугата в посолствата. „Личният гаваз“ е камериерът. Има гавази-чистачи, гавази-портиери, шофьор-гаваз, поща-гаваз. Гавазът е едно голямо нищо. И кой би желал да бъде едно голямо нищо?