— До утре? — запита той бързо.
— Ще ви донеса още филми. Аз ги имам вече.
— Но аз нямам пари, за да ви платя следващите доставки — неспокойно отговори той.
— Ще платите друг път. От сега нататък вие имате при мене кредит — вдигнах рамене.
Напуснах посолството по същия път, през дупката в оградата. Бях богат.
Мара не питаше откъде получавам парите. Купувах й дрехи от ABC на бул. „Ататюрк“, най-елегантния магазин на града.
— Ако ни видят тук, ще се питат как можем да си позволим това нещо.
Махнах с ръка.
— Те са много глупави, за да ни видят! Изпълнявах всичките желания на Мара за скъпи парфюми, скъпо бельо и — уиски. Понякога се отвращавах, като гледах с какви количества уиски си наливаше тя, но в същото време ме опияняваше безграничната й невъздържаност. Никога не можех да се наситя на нейния пресипнал, опияняващ глас и заразяващ смях. Наехме една къща на хълмовете на Каваклидере.
— Ти не си при турската тайна служба — казваше тя.
— Никога не съм твърдял това нещо. Ти сама си измисли това.
— Не искам да знам откъде имаш тези пари.
— А аз не бих ти й казал.
Това не беше някаква великолепна къща, но цялата беше постлана с меки килими, хладилникът беше пълен и радиото свиреше безспирно танцова музика. Това беше нашият оазис. Никой гаваз в Анкара не притежаваше собствена къща.
Веднаж заварих Мара, когато претършуваше всички шкафове.
— Парите не са тук! — казах й аз подигравателно.
Тя не се разтревожи от това, че беше хваната. Не се срамуваше. Тя само се смееше и се хвърли на врата ми. Отказвахме се да мислим за това, че нашето лекомислие можеше да си отмъсти. Парите се намираха в моето килерче в британското посолство. Осланях се повече на незнанието на британския посланик, отколкото на доверието на Мара. Бях ги наредил под килима, наслаждавах се на чувството, че ходя по тях.
Втората среща с Мойзиш беше съвсем кратка. Аз му дадох филмите с документите от Московската конференция. Той ми даде пистолета.
— Вие бяхте прислужник на съветника при посолството Йенке?
— Ако той ви е казал, това е вярно.
— Той ми каза, че преди шест или седем години сте били гаваз при него.
Ако това беше казал Йенке, то не беше вярно. Преди шест годин той беше още в Истанбул, а аз бях прислужник при него тук, в Анкара. Може би му беше неприятно да признае, че аз съм бил на работа при него, както сега при сър Хю. Може би неговият зет Рибентроп щеше да го пита дали аз и него така съм мамил, както сега мамя противната страна.
— Господин Йенке трябва сам да знае какво казва — отговорих аз на Мойзиш.
— Той не може да си спомни името ви.
— Много съжалявам.
— Как се казвате?
— Когато господин Йенке си спомни, ще си спомня и аз.
Това беше пак един от многото разговори, с които Мойзиш се опитваше да изкопчи нещо от мене. Те ми дадоха секретно име. Името на един велик римлянин, който бил прочут със своите речи. Папен беше на мнение, че документите, които им бях предал, говореха много красноречиво.
Един ден Мара откри в мене пистолета.
— Понякога се страхувам за тебе, Елиаза… — прошепна тя.
— Трябва да ме наричаш Цицерон.
Тя ме погледна, без да разбира. Ако „Цицерон“ беше марка на уиски, само тогава тя щеше да знае това име.
Казах й суетно:
— Сега има няколко души, за които най-важният човек на света се нарича Цицерон!
По-късно узнах, че германците дълго време са се съмнявали в достоверността на моите доставки. Хората от тайната служба в Берлин изобщо не могли да си представят, че аз бих могъл да имам достъп до такива тайни. Но след много години в мемоарите на г-н фон Папен прочетох:
… още първият поглед ми бе достатъчен, за да се уверя, че пред мене бяха действително копията на една телеграма от Форейн офис до техния посланик в Анкара. Формата, съдържанието и стилът не допускаха никакво съмнение, че са оригинали. При прочитане на телеграмата разбрах, че се касае за отговора на сър Хю Кнетчбъл на запитване от страна на външния министър Идън и подробни инструкции от Форейн офис за възможностите за участието на Турция във войната…
Фон Папен говореше за телеграмите, които бях фотографирал, когато той беше на държавния прием по случай националния празник на Турция и там беше срещнал своя неприятел, сър Хю. Въпреки това дълго време в Берлин са ме смятали за мошеник.
Между другото обаче банкнотите под моя килим се размножаваха неимоверно. Тридесет хиляди лири стерлинги, четиридесет хиляди… седемдесет хиляди… Аз вече не броях парите, когато Мойзиш ми ги връчваше. Бях сигурен, че немецът не ме лъже. Започнах да се грижа за красотата на ръцете си. Ходех да ми правят маникюр, след бръснене ми правеха масаж на лицето — вече не се бръснех сам. Започнах да се отнасям към Мара с известно пренебрежение.