— Аз почти не те виждам вече — оплакваше се тя със страдалческа гримаса.
— Нямам никакво време. Трябва да работя.
— Не е истина. Ти беше пак в Анкара Палас, видях те, като влизаше.
— Тогава знаеш къде съм бил.
Гласът й, който можеше да бъде така завладяващо пресипнал, беше добил една недоволна нотка. Мара едва ли можеше да ми бъде полезна повече. Всичко, от което имах нужда, намирах в посолството. Не беше вече необходимо да отивам в къщата на мистър Бъск. Нейната мъка и употребата на уиски нарастваха.
— Не пий толкова много! — напомнях й аз.
— Какво те тревожи това? — питаше тя с меланхолия в гласа.
Аз вдигах рамене. Сега ние често се карахме. Нямах никакво желание да се препираме и направо я избягвах. Часове наред можех да седя в моето килерче с крака, проснати върху килима от пари, с очи, вперени в изпилените и полирани нокти. Новият ми костюм беше шит от най-добрия шивач в града — аз не смеех да се покажа с него в посолството. Само тайничко го обличах и се наблюдавах в огледалото. Един аванс за бъдещия живот на независимост и елегантност… Някога… По-късно… Може би скоро!
Заминах за Бурса, град в полите на Улудаг, основан от Анибал, с прочути топли бани. От изящно, по-изящно. Пейзаж и климат като в Швейцария, гордостта на Турция. Там никой не би могъл да знае моя произход, там бих си починал — един изискан мъж между равни на себе си. Гаваз в пенсия… В една такава вечер в моето килерче за пръв път мечтаех да построя собствен хотел в Бурса.
От ден на ден моето безсрамие растеше. Фотографирането на тайните документи в британското посолство беше станало за мене един дразнител за нервите, от който имах нужда, за да мога спокойно да спя. Играех си с опасността да бъда открит, но отдавна смятах това за невъзможно. Мара непрекъснато ми поставяше нейните въпроси:
— За кого работиш ти всъщност? Кажи ми за кого работиш в действителност?
— Това не те засяга!
Обличах я в скъпи дрехи, засипвах я с парфюмирано бельо, приемах със студено безразличие нейната страстна благодарност. Големите чувства бяха преминали. Погребахме нашата любов — Мара със сълзи, а аз като далечен роднина, който няма друг изход и трябва да присъствува на погребението.
Фотографирах всичко, което ми паднеше в ръцете.
Телеграма № 1594 от Форейн офис, Лондон, до сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен, посланик в Анкара:
„… Напомняме ви, че с подписания в Москва протокол ние сме се задължили да въвлечем Турция във войната до края на годината…“
Беше подписана от външния министър Идън.
Мразех Идън заради тази телеграма. Нека водят тяхната война и да я свършат, но да оставят Турция извън играта! И Бурса ли трябваше да стане полесражение? Или цел на бомбите? Бурса, където аз исках да построя хотел? Какво ме интересуваха големите величия в света? Те биха били добре дошли като гости във великолепния ми хотел, за който мечтаех, но като изпращачи на смъртоносни телеграми аз ги ненавиждах. Един гаваз, който играеше роля на съдба!
Сър Хю трябваше да отиде при Нуман Ме-менджиоглу, турския министър на външните работи. За този случай бях приготвил чиста носна кърпа и сивите ръкавици. Какъв отговор щеше да даде Нуман на англичаните? Трябваше да имам само един ден търпение.
Фотографирах отговора, записан в телеграма № 875 от сър Хю, Анкара, до Форейн офис, Лондон:
„… Нуман ме увери, че те са готови да вземат участие, щом стане ясно, че операциите на запад са започнали сполучливо…“
Те смятаха войната като покана за градинско увеселение, на което се отива тогава, когато са сигурни, че няма да вали.
Филмите предадох на Мойзиш. Сега ние се срещахме винаги в колата му, един „Опел-адмирал“. Той пътуваше бавно по предварително уговорените улици, докато ме забележеше. Тогава бързо скачах в колата и потъвахме в кривите улици на предградията. Аз седях на задната седалка, вдигнал високо яката на палтото. Пътувахме през Улус Майдан, най-оживения площад на Анкара, една кола между много други. Трудно биха могли да ни преследват. Светлините на рекламите трептяха ярко в леката мъгла на нощта, като през воал. Гледах врата на Мойзиш. Някога и аз щях да имам шофьор и нямаше да седя свит в дъното на колата!
Улиците ставаха по-тихи и по-тесни. Обърнах се, погледнах през задния прозорец, но не можах да забележа кола, която би ни следвала. Седнах по-удобно и запалих цигара. Това беше знакът, че въздухът е чист. Напрежението в държането на Мойзиш изчезна. Сложих снимките, които бях направил, на седалката до него и взех пакета с парите, който той бе оставил там за мене. Ето сега той отново щеше да ми задава неговите въпроси! Той имаше винаги толкова много въпроси, безкрайно много!