През свободното си време ходех в хола на Анкара Палас, поръчвах си черно кафе и сладък ликьор. Четях чуждестранните вестници и келнерите се отнасяха с мене като с господар. В Анкара Палас настъпи и решаващият обрат в моя живот.
Беше почти точно в деня една година преди срещата ми с моята непозната противничка Корнелия Кап. Беше април 1943 година, един мрачен ден, един ден, в който бях отчаян и правех равносметка. Бях на 38 години и се опасявах, че моят живот би затънал в пясъка, монотонен, незначителен, безсилен: ненужното, тъпо съществувание на гаваз. Съставях една горчива за мене равносметка. Скрих се зад един вестник, но не бях в състояние да чета. Тази мисъл се появи в мене изведнаж и сега ме владееше и измъчваше, и аз почувствувах задавяне в гърлото. Това беше мисълта, че животът ми изтичаше между пръстите, че аз мамех себе си, като си втълпявах, че принадлежа към този салон, че тук съм равен между равни.
Поставях си въпроси и се презирах за отговорите, които трябваше да си давам.
Защо бях станал гаваз? Защото нищо не знаех, нищо не бях учил, освен да обслужвам автомобили. Аз станах слуга и шофьор при югославския пълномощен министър Янкович. Той много пиеше и тогава се отнасяше с мене доста човешки.
„Елиаза, чух как пеехте, когато миехте колата. Вие имате много хубав глас. Би трябвало да го обработите!“
Два пъти седмично ходех в консерваторията. Професор Клайн, германец, ми беше учител по пеене. Музиката ми стана утеха, оперните арии — моята страст.
Ожених се, но обичах ли жена си? Не знаех. Аз съм мюсюлманин. Възпитан съм в стари традиции, които и днес още са валидни в Ана-дола, извън големите градове: жената трябва да работи и да ражда безброй деца, с което изпълнява единствената цел, поради която съществува. Моята жена ми беше безразлична, но обичах децата, които тя ми роди. Купих един фотоапарат и фотографирах децата си. Бяха извънредно сполучливи снимки.
Показах тези снимки на пълномощния министър Янкович, който каза:
— Но вие снимате превъзходно.
Тази похвала ми беше безразлична, защото тогава не знаех, че моята способност да снимам добре щеше да ме доближи до мечтата на живота ми. Седем години бях шофьор на югославския пълномощен министър. Изпълнявах задълженията си, обработвах гласа си, правех снимки на децата и между другото горях от честолюбието да стана голям певец.
Когато сметнах, че вече мога да се явя пред публика, напуснах службата. Изнесох концерт в „Юнион Франзес“ в Истанбул, който беше едно разочарование. Песните на големите европейски майстори не говореха нищо на моите сънародници.
Отново станах гаваз. Този път при полковник Клас, военен аташе при посолството на САЩ. Мислите ли, че там опознах големия международен свят? Или че ми бе показано как трябва да се движи човек по блестящия паркет? Полковник Клас пиеше по две шишета уиски в денонощие, всъщност той беше винаги пиян. Жена му, едно нежно същество, обичаше страстно да играе покер, работеше с удоволствие в градината и никога не носеше бельо. Тя беше млада и красива и едно от моите задължения беше винаги да й приготвям банята. Тя се къпеше по два пъти на ден. За нея аз бях един гаваз, една полезна вещ, не повече, отколкото кранът за топла вода, от който аз й пълнех ваната и от когото къпещата се също така не се срамуваше.
Напуснах, преди да избухне скандал. Станах гаваз в германското посолство, лична прислуга на съветника при посолството Йенке, който беше женен за една от сестрите на Рибентроп. От 1942 до началото на 1943 година работех в частния дом на Йенке. Не се срамувах, когато четях писмата на моите господари, безразлично дали те бяха частни или служебни. Като гаваз, това беше в реда на нещата. Започнеш ли веднаж да шпионираш, това ти става страст. Фотографирах няколко писма само за да докажа на жена си каква свобода на действие имах в домакинството на Йенке въпреки войната и страха от шпиони. Фотографирах се със самоснимачка легнал на дивана в салона, краката на възглавниците и със списание в ръце: един гаваз, който се шири по възглавниците, когато господарите не са в къщи.
— Такава обстановка бих желал да имам и аз някога — казах на жена си.
Един ден открих, че куфарите ми в моята стаичка бяха претършувани. Бяха ли открили, че тайно четях писма? Смятаха ли ме за шпионин?
Съветникът Йенке ми каза, че за голямо съжаление трябва да ме освободи от длъжност, понеже не бил в състояние да поддържа повече лична прислуга. Той беше много учтив и аз се сбогувах. Чувствувах се обиден и ядосан, че вероятно ме смятаха за агент. Не бях ли изпълнявал своя дълг прилежно? Не бях ли блъскал повече, отколкото на всяко друго място преди. При постъпването ми на работа при Йенке тежах 76 килограма. При напускането ми бях само 65 килограма.