В салона на Анкара Палас достигнах до този извод за моя досегашен живот: аз не бях нито друго, освен един незначителен човек, когото командуваха, както си искаха, който миеше коли, сервираше коктейли, приготвяше ваната за къпане на самотни жени, който четеше писмата на своите господари и можеше по всяко време да бъде изхвърлен навън, когато сметнеха, че той би могъл да бъде шпионин.
Тази мисъл ме прониза като удар!
През цялото време гледах втренчено вестника. Бях направил равносметка на моя живот и бях стигнал до странно заключение. Обаче мисълта, която мина като светкавица през главата ми, ме изтръгна от моите горчиви размисли. Не би ли било възможно и за мене да се изпълнят всичките желания, които ме владееха?
Защо германците се усъмниха в мене? Защото Анкара беше неутралната почва, на която неприятелите в голямата война живееха близо един до друг, непрестанно се наблюдаваха и противопоставяха агентите си един на друг!
Мисълта ме плени — страшна, завладяваща. Аз исках да стана шпионин, който да се продаде толкова скъпо, както никой досега. Аз исках да стана най-големия между всички! Чувствувах, че имам предпоставките за това. Аз бях тих, не биех на очи, бях търпелив — именно защото бях гаваз!
Съдбата ми показваше пътя. Едва сега схванах това, върху което беше се задържал погледът ми през цялото време — едно обявление във вестника. „За първия секретар на британското посолство се търси шофьор…“
Треперейки от възбуда, напуснах салона на Анкара Палас.
Тръгнах по своя път. Той трябваше да ме доведе до триумф и разочарование.
Грижливо подбрах свидетелствата си. Задоволих се с препоръките, които бях получил от югославския посланик и от американския военен аташе. Не взех със себе си прекрасното удостоверение, с което германският съветник Йенке ме препоръчваше на всичките ми бъдещи господари — една германска препоръка не би харесала на англичаните през време на война.
Къщата, чийто адрес беше даден в обявлението, се намираше в дипломатическия квартал, на хълмовете на Джанкая, сред голяма, добре поддържана градина Стръмен път водеше към входа. Един „Шевролет“ с типичния за британското посолство номер бе паркиран пред входа. Това беше колата, за която търсеха шофьор. На задната седалка лежеше чанта, полуотворена. В нея можах да разпозная документи. Първият секретар на британското посолство, изглежда беше доста безгрижен човек. Позвъних на входната врата.
Едно момиче ме заведе в салона. Трябваше да чакам дълго. Днес сър Дъглас Бъск е британски посланик във Венецуела, но тогава, като първи секретар в Анкара, не притежаваше благородното „сър“.
Когато той влезе в салона, аз станах от стола. Мистър Бъск беше висок човек и както ми се струваше, малко слаб. Неговият поглед ме обгърна хладно и преценяващо.
— Вие сте кандидат за мястото?
— Да, господине — отвърнах аз на френски език на неговия въпрос, зададен на английски.
— Не говорите ли английски?
— Чета английски и го разбирам. Трудно ми е да говоря.
Продължихме разговора си на френски.
— Други езикови познания?
С едно движение на ръката той ми посочи да седна. Изчаках, докато самият той седне.
— Освен турски и френски зная и хърватски, разбирам малко гръцки и владея няколко немски израза — отговорих аз.
— Свидетелства?
Негов маниер беше да събира информация по съвсем кратък начин. Той беше такъв тип, с който лесно можех да се скарам, ако можех да си позволя това нещо. Мълчаливо му предадох моите служебни удостоверения.
— Къде научихте така добре френски?
— Като младеж бях в Марсилия. Работих във фабриката за камиони на Берлие. Те имат клон там. Учил съм за автомобилен механик.
Това беше само част от истината. Истинските познания по френски език бях добил в един френски затвор. Но това не интересуваше мистър Бъск. Той дочете моите свидетелства.
— Да — той стана. — Елате!
Последвах го до едно малко бюро в единия ъгъл на салона. Той ми подаде перодръжка, посочи ми мастилницата и хартията.
— Напишете ми нещо.
— На френски?
— Както желаете.
Той ме наблюдаваше студено.
Аз написах: „Името ми е Елиаза Базна. Роден съм на 28 юли 1904 г. в Прищина, град, който лежи на 360 км южно от Белград, на днешното шосе за Скопие. Тогава този малък град принадлежеше на Отоманската империя. Баща ми, Хафиз Язар, беше учител по ислямска религия. По време на Балканската война, когато турците бяха изгонени от Албания и Македония, моето семейство се изсели през Солун в Константинопол…“