Това беше началото на моята биография, която често трябваше да представям, когато кандидатствувах за някое място. Точното указание, къде се намира моят роден град Прищина, беше поискал веднаж от мене полковник Клас, любителят на уиски. Точното местоположение бе харесало много и на германците.
— Аз исках само да видя дали можете да пишете. Вие турците сте повечето неграмотни — каза мистър Бъск.
— Да, господине — отвърнах аз спокойно.
Той взе написаното, отиде до прозореца и съсредоточено разгледа ръкописа ми. Очевидно той притежаваше графологични познания.
— Написаното буди доверие — каза той.
Аз се поклоних мълчаливо.
— Ще те наричам Елиаза — отново проговори той.
От тази интимност заключих, че той вече ме бе приел за гаваз.
— Ти не само ще шофираш и ще се грижиш за колата, но ще помагаш и в дома.
Бях свикнал с това — като гаваз да извършвам всичко.
— Смея ли да запитам какво ще бъде възнаграждението, господите? — запитах аз.
— Сто турски лири — отговори той. Това беше най-мизерната заплата, която ми бе предлагана досега.
— Безкрайно съм ви задължен — казах аз. Получих една малка стая и на другия ден пренесох в нея моето нищожно имущество.
Трябваше да почиствам единадесет помещения, да бърша прах, да поддържам реда. Трябваше да поправям колата и да шофирам. Трябваше да се грижа за облеклото на мистър Бъск и да поправям парното отопление, за да бъде в изправност за идния зимен сезон. Бях отговорен за личното благополучие на мистър Бъск и по-късно научих жена му, една хубава блондинка, да шофира. Когато идваха гости, аз сервирах на масата, поднасях коктейл, приготвях кафето. За неговите сто турски лири, които тогава бяха равностойни на около двеста германски марки, мистър Бъск смяташе, че може да очаква от мене услуги и работа до безкрайност. Мистър Бъск беше честолюбив човек. Изпълняваше своя дълг не само в посолството, а взимаше работа и необходимите за това материали в къщи, за да се съсипва и след работно време. Аз бързо разбрах къде пазеше документите си. Взех от бюрото му връзка с документи и ги пъхнах под дрехата си. Когато мистър Бъск влезе в стаята, дадох вид, че бърша прах. Той беше нервен и невнимателен. По това време често забравяше да заключи бюрото си, защото госпожа Бъск беше в американската болница в Истанбул, очакваше дете.
— Обадиха ли се от Истанбул? — запита той.
— Не — позволих си да се усмихна. — Напълно ви разбирам. Самият аз съм баща на четири деца. Това винаги вълнува.
Той не обърна внимание на моето съчувствие.
— Поправено ли е парното отопление? В изправност ли е?
— Още не.
— Тогава направи го най-после! — заповяда ми той.
— Да, непременно — отговорих аз.
Отидох в мазата при парното и прочетох внимателно един от документите. Не се интересувах много от войната и политиката. Това, което бях преживял досега като гаваз, беше ме направило безразличен към силните на деня, които влизаха и излизаха в посолствата. Тяхната грижа беше по-слабите да си горят пръстите!
Удрях с инструментите по тръбите на парното отопление. Моето прилежание и старание се чуваха из цялата къща. Бях оставил документите до себе си. Това бяха меморандуми, написани в британското посолство. Те даваха ясна картина в каква задънена улица се намираше моята родина Турция. Четях размишленията на Чърчил: „Сигурно и Турция има желанието да седи на страната на победителите при следващата мирна конференция. А победители ще бъдат без съмнение съюзниците. Но турците твърде много се страхуват от германците, не желаят все още да се определят.“
По-нататък продължаваше: „Ние трябва да положим най-големи усилия, за да накараме Турция да влезе във войната през идната пролет!“
Това бяха думите на Чърчил. Аз удрях жестоко по тръбите. Естествено мистър Чърчил знаеше големите зависимости на събитията. Аз обаче узнах, че може би в близко бъдеще щях да лежа в калта на някоя фронтова линия. Някъде на българския фронт, като неприятно, треперещо от страх препятствие за някой изпитан в боевете германски войник. И мистър Чърчил нямаше никога да узнае какво е направил германският войник с мене. Аз нямах никакво желание да умирам.
От документите узнах, че съюзниците искаха да ускорят строежа на летища в Турция. Един поток от въоръжение, екипировка и военни материали трябваше да потече към моята родина: „Трябва да се изберат специалисти, които да обучат турците в обслужване и поддържане на това въоръжение и бойна техника.“
Мислех, че нямаше да бъде зле, като начало, да изпратят поне един монтьор на парното отопление, за да не се принуждава секретарят на британското посолство да използува услугите на един турски глупак като мене. Четях, че имаха намерение да отворят морски път през Черно море до южното крило на руския фронт. От турските военновъздушни бази трябваше да бъдат бомбардирани тежко румънските петролни полета. По този начин щеше да бъде парализирано производството на нефт в Плоещ. Прекъснах четенето на съюзническите планове по отношение на Турция. Най-после поправих парното отопление. След това прочетох един ръкопис, в който се говореше за конференцията в Адана на 30 януари 1943 година. Там Чърчил беше се срещнал с турския министър-председател Инюню във вагон-ресторанта на един специален влак. Естествено строго секретно. От този ръкопис се виждаше, че русите печелеха победи срещу германците и съюзниците оперираха с успех в Африка срещу германците. Но тъкмо това, както обясняваше Чърчил на президента Инюню, щеше да докара опасност за Турция.