В техния вечен стремеж „на изток“ и поради необходимостта да си осигурят гориво германците биха се опитали да нападнат и окупират Турция. Затова Турция би трябвало да бъде въоръжена и готова да се брани.
Прочетох и възраженията, които президентът Инюню беше направил. Той говореше за новия ред в света след войната и бе изказал мнение, че Турция би трябвало да бъде предпазлива. Опасността винаги е идвала от страна на Русия, а не от германците. След германския разгром всички победени страни ще станат болшевишки.
Много по-късно имах възможност да прочета една телеграма от Сталин до Чърчил: „Международното положение на Турция остава много деликатно. От една страна, Турция е сключила пакт за приятелство и неутралитет със СССР и договор за взаимопомощ с Великобритания за отбрана в случай на нападение. От друга страна, налице е приятелският договор с Германия, който бе подписан само три дни преди германското нахлуване в Съветския съюз. На мене лично не ми е ясно как при дадените обстоятелства Турция ще бъде в състояние да изпълни своите задължения към СССР и Великобритания, от една страна, и към Германия, от друга…“
Но каквото и да мислеха силните на този свят за Турция, аз в мазата, докато поправях парното отопление, успях да добия представа за международната обстановка и стигнах до убеждението, че при всички случаи ще бъде зле, ако бъдем въвлечени в тази война, независимо от това, как ще участвуваме във войната — като партньор на Англия или като жертва на Германия.
В един миг само бях обхванат от една мисъл: ако издам британските планове на германците, те биха могли да ги осуетят, без да си позволят нападение над Турция, с което биха отслабили силите си. А и Турция, мислех аз, като види, че германците разбиват заплануваните от англичаните ходове, няма да бъде толкова само-надеяна и да бърза да стане партньор на съюзниците в тази война… Следователно щях да направя едно добро дело за неутралитета на моята страна.
Събрах инструментите, пъхнах документите под дрехата си и се чувствувах като непризнат център на света за всички воюващи страни.
Излязох от мазата. Когато наближих стаята на мистър Бъск, той се втурна към мене. Гледаше ме с втренчен поглед, лицето му потрепваше. Усетих как сърцето ми биеше лудо под документите. С голяма мъка се овладях и казах:
— Парното отопление вече е в ред. Той махна с ръка.
— Това съвсем не е важно. Току-що имах телефонен разговор с Истанбул. Можеш да ми честитиш дъщеря!
Аз се поклоних. Когато отново го погледнах, едва можах да се усмихна.
— Позволявам си да ви поднеса най-сърдечни пожелания.
Той само кимна бегло и излезе бързо, а аз занесох документите обратно в стаята му.
Напълно естествено бе след това събитие за мистър Бъск да съществува само едно единствено женско същество — неговата дъщеричка, която се бе родила в Истанбул. Напротив, моето внимание бе привлечено от жената, която г-жа Бъск доведе в Анкара да гледа бебето. Жената се казваше Мара, беше с черни коси и стройна, около тридесетгодишна. Тя носеше много черти на различни националности. Мара имаше светли очи на шведка и уста на французойка. Ръцете и пръстите й бяха нежни и с грациозни движения като при букурещенките. Нейното потекло не беше много определено, но готовността й да се притиска нежно пролича скоро. По-късно разбрах, че тя пушеше без мярка и страстно обичаше да пие уиски. Тогава Мара се смееше пресипнало и заразяващо, белите й зъби блестяха и в гласа й трептеше много необмисленост и копнеж по приключения. Тогава имаше нещо от пристанища, вятър и необятно море в нейното същество. Може би наследство от някой американски моряк от майчина страна. Когато видях Мара за първи път, прочетох в очите й тъга и упрек.