Ърли беше своенравен, самоуверен, имаше собствено мнение, беше установил тайно контакт с посланика фон Папен. Той беше противник на една безусловна капитулация на Германия. Джордж Ърли смяташе, че ще бъде достатъчно, ако германците отстранят Хитлер и свършат войната. Страхуваше се от бъдещото поведение на руснаците, ако нахлуят твърде много в Средна Европа.
Ърли сподели тези си схващания със своя приятел Ф. Д. Рузвелт. И американският президент се раздели със своя приятел само защото той не беше съгласен с това негово становище. Ърли от своя страна заяви, че ще направи пубблични изявления, че президентът води една фатална и гибелна политика и че в действителност Русия представлява главната опасност за Америка. Президентът не се забави сега вече да изолира окончателно своя бивш приятел. Аз четях как Ърли, при който бяха отивали всички информации на Корнелия, обясняваше това във „Филаделфия Енкуайър“:
„… Президентът писа незабавно: «Аз категорично ви забранявам да давате каквито и да било информации или мнение пред обществото, които вие сте могли да научите във връзка с вашето служебно положение във военноморските сили на САЩ или по какъвто и да бил друг начин, докато вие сте били на държавна служба.» Освен това президентът анулира нашето споразумение и ми заповяда да подам оставката си като военноморски аташе в Турция. Той ме препрати към Нейви департъмент, оттам ме изпратиха в изгнание като заместник-губернатор на остров Самоа, където трябваше да управлявам шестнадесет хиляди туземци.“
Четях горните редове и чувствувах огорчението на човека, който някога зад кулисите е ръководил акцията срещу мен.
Корнелия Кап не беше добре настроена към него. Тя казваше:
„Аз самата не съм го виждала никога в Турция. Бях само слушала, че той пиел много и поради особения начин на живот бил отзован от Вашингтон…“
Днес всички те не са настроени добре един към друг, тези, които някога бяха положили всички усилия, за да открият Цицерон.
Винаги си бях представял какво бих запитал Корнелия Кап, ако някога имах възможността да я срещна.
„Заслужаваше ли всичко това? Колко ви заплатиха американците?“ Тя не беше извършила предателството си за долари. „Исках да отида в Америка. Американците ми бяха обещали да ме отведат в Америка. Затова го направих!“
Когато открих следите на Корнелия в Америка, не ми беше вече необходимо да разбера каква благодарност е пожънала тя.
В едно писмо от Сан Диего четях нейните собствени думи:
„От Анкара със самолет през Кипър и Англия ме заведоха във Вашингтон. Затвориха ме в един лагер. Като че ли никой нищо не знаеше за моите заслуги към Америка. Преживях страшно време. Бях наблюдавана и към мене се отнасяха като към престъпничка. Даже в тоалетната не можех да отида без стража. Бях подложена на ужасни шокове, които се прилагат само на душевно болни. След това бях затворена в един обикновен затвор във Вашингтон заедно с проститутки. След всичко това, което бях направила за Америка, чувствувах се страшно обидена…“
След това прочетох съобщението, което беше направила Виолет Киле, наречена Пинки, по професия келнерка в един ресторант в Чикаго:
„… Корнелия дойде при нас от един лагер в Бисмарк, Северна Дакота. Тя стана също келнерка. Ние се сприятелихме. Имаше един германец — бармиксър. Казваше се Волфганг. Не мога вече да си спомня фамилното му име. Той също бил в лагера и беше влюбен в Корнелия. Препоръча на Корнелия адреса на Кутандин, който беше от германски произход. Корнелия отиде да живее при Кутандин под наем. Волфганг беше върнат обратно в Германия, откъдето й пишеше, но тя никога не отговаряше на неговите писма. Корнелия беше под непрестанното наблюдение на ФБР. В ресторанта тя често имаше припадъци и загубваше съзнание. Тя казваше, че това било от прилагането на шоковете, с които са я изтезавали. Пиеше по двадесет чаши кафе на ден, беше само един вързоп от нерви. Разказваше ми, че от всичко най-много обича своя баща. Той много я беше глезил като дете. Като дете тя имала всичко, което е пожелала. Тук, в Чикаго, Корнелия нямаше никога много пари, но въпреки всичко купуваше от най-фините и най-скъпите магазини.