— Аз съм плащал с чиста съвест. Не аз, а немците са измамници!
— Как ще докажете това?
Минаха години. Въпросите, разпитите, съмнението на властите останаха все същите. Запознах се с Дуриет, която стана моя жена. Тя знаеше, че съм беден, но това не я смущаваше.
Съдилищата най-после престанаха да ме смятат за престъпник. Те искаха само да заплатя дълговете си, които бях направил, когато, без да знам, съм заплащал сметки с фалшиви пари. Давах уроци по пеене, защото нищо не бе вече останало, освен моя глас, за който някога сър Хю беше ме похвалил. Малкият хонорар отиваше за кредиторите. Въртях малка търговия — със стари коли. Кредиторите си взимаха тяхната част. И когато вече нямах изход, взех под наем един фрак, наех салона на кино Сарай на Истиклал Джадеси, дадох да напечатат: „Вечер на арии — Елиаза Базна…“
На другия ден прочетох във вестниците:
„От дни наред с плакати се известява, че един мъж, на име Елиаза Базна, ще изнесе концерт. Баритонът Базна пя вчера арии от Хендел, Джиордани, Верди, Маскани, Грииг и Бизе. Той завърши своя концерт с песента «О, соле мио». Почти всяка песен получи големи аплодисменти, въпреки че бяха дошли само няколкостотин души. Вечерта завърши с една трагикомична случка. Между публиката седеше един истанбулски търговец, кредитор на певеца, с един съдия-изпълнител, който още преди свършване на концерта направи запор на касата.“
Към щетите се прибави и присмехът. Тази вечер аз бях един самотен човек, напуснах киното през задната врата и вървях по тъмните нощни улици, без да гледам хората, които се обръщаха и оглеждаха смешната ми фигура.
Трябваше ли да тръгна да прося?
Отидох в германското консулство, което сега се наричаше „Генерално консулство на Германската федерална република“. Германците отново бяха във възход.
— Бих искал да говоря с г-н генералния консул.
— По какви въпроси?
— По един финансов въпрос…
Това беше аристократическа постройка, солидно обзаведена, с коректни чиновници от главата до петите. Те ме наблюдаваха с недоверие. Аз, изглежда, не вдъхвах много доверие.
Костюмът ми беше износен, лицето — повехнало. Някакъв второстепенен чиновник изслуша това, което имах да кажа.
— Аз не знам нищо по този въпрос. Официално ние нищо не знаем за случая „Цицерон“.
Необходимо ли беше Мойзиш по онова време да ми издаде една лична карта: „Базна, Елиаза, особени белези няма, работи за нас като шпионин. Ние молим всички служебни лица, особено британските, да му съдействуват, по възможност…“ За този чиновник важеха само документи, аз не притежавах такива.
— Германският райх ме измами! Федералната република е признат юридически наследник на германския райх. Аз имам претенции към вашето правителство.
Гласът ми не беше убедителен. Казах го тихо и безнадеждно.
— Аз не съм компетентен. Съжалявам…
Виждаше се по лицето му, че съвсем не съжалява. Той се занимаваше с някакъв документ и ясно ми показа, че го смущавам. И така аз го напуснах, защото това, което той имаше да върши, беше сигурно много по-важно.
Не съществуваше нищо, което би ме възпрепятствувало да се унижа до безкрайност.
Отидох при Йенке, зетя на осъдения междувременно военен престъпник Рибентроп.
Той също трябваше да напусне Турция заедно с другите членове на германското посолство на „Дротнингхолм“. Беше живял известно време в Баден-Баден и около края на 1949 началото на 1950 година се беше върнал обратно в Турция. Той отново се занимаваше със строителство, както през годините, преди неговият шурей да го вземе на дипломатическа работа. Аз бях негов слуга. Бях се обърнал към него, когато се предложих за шпионин на германците. Сега отидох в къщата му. Исках да го помоля да ми помогне. Той можеше да свидетелствува, че аз съм работил за германците, че съм бил измамен — той може би можеше да ми услужи, макар и с една малка сума.
Позвънях. Казах кой съм. Оставиха ме да чакам пред вратата, което трая много дълго. След това един прислужник ми каза, че г-н Йенке съжалява, че не може да ме приеме.
Два дни по-късно Алберт Йенке беше мъртъв.
Той беше отишъл с приятели на разходка с платноходка в Мраморно море. Лодката се обръща. Беше едно обикновено нещастие. Всички бяха спасени. Само г-н Йенке, когато го извадиха от водата, беше вече мъртъв… Вестниците писаха, че смъртта му била мистериозна. Бе наредено и служебно следствие. То установи, че Алберт Йенке е получил сърдечен разрив.
Аз не можех вече да го моля за помощ…
Една вечер в страхотна депресия седнах и написах едно писмо: „До негово превъзходителство д-р Конрад Аденауер, бундесканцлер, Бон, Германия…“
Дълго мислих и формулирах със заобикаляне: „Ваше превъзходителство! Подписаният Елиаза Базна си позволява с настоящето да представи на Вашето внимание по-долу описания случай и да измоля Вашата намеса, за да бъде поправена поне отчасти нанесената ми голяма неправда. Аз бях на работа в германското посолство в Анкара и през време на войната постъпих на работа в британското посолство в Анкара от голяма симпатия към германския райх, за да мога да му направя някои услуги.