— Разбира се, бих се чувствувал много щастлив — казах аз. — Надявам се обаче, че не съм възбудил у вас недоволство.
— Естествено решението е в ръцете на сър Хю. Ще отидем в посолството. Той желае да ви види. Бъдете готов след половин час.
Напуснах кабинета на Бъск и взех една топла баня. Беше много приятно да лежиш във ваната и да се съсредоточиш за предстоящата среща с негово превъзходителство британския посланик. Топлата баня ме освежи. Употребих приятно ухаещите соли на г-жа Бъск. Мечтаех за собствена баня, луксозно обзаведена. Мара масажираше врата и раменете ми. Затворих очи и се наслаждавах на играта на нейните пръсти.
— Посланикът е на петдесет и седем години — каза тя. — Елегантен и казват, че се отнасял добре с персонала.
Мълчаливо слушах информациите на Мара. Знаех вече някои неща за сър Хю. Той бе роден на 26 март 1886 година, възпитаник на Итън, завършил Оксфордския университет. Като млад служител във Форейн офис на 3 август 1914 година в полунощ той подаде телеграмата, която съдържаше обявяването на войната с Германия. От края на февруари 1939 година сър Хю беше посланик в Анкара. Преди това беше служил в Китай, Иран, Белгия…
— Говорят, че прекрасно свирел на пиано и рисувал много добре — каза Мара.
Приятно ми беше да имам за господар един човек, по всяка вероятност фин любител на изкуството. На такива хора недоверието и предпазливостта не са характерни качества. Мара беше разпитала г-жа Бъск много умело за посланика.
— Трябва вече да вървиш — промълви тя. След известно колебание добави: — Но ние ще се виждаме често, нали?
— Разбира се!
Бяхме станали много близки. Като детска сестра тя имаше задължение между другото да къпе и да се грижи за бебето на Бъск. Освен бебето аз бях единственият, който се ползуваше от това благоволение на Мара. Докато аз се обличах, тя изпусна водата и почисти грижливо господарската вана, която ние нямахме право да ползуваме. Тя се беше навела над ваната. Гласът й звучеше потиснат. Думите, които чух от нея, смразиха дъха ми.
— Понякога мисля, че ти преследваш една точно определена цел, като искаш да станеш прислужник при посланика.
Стоях пред огледалото и оправях рядката си коса. С мъка продължавах да се реша.
— Какво искаш да кажеш? — зададох й въпроса с колкото е възможно безразличен тон.
Мара беше се вече изправила. Ние се погледнахме в огледалото.
— Ти четеш документи, които мистър Бъск донася от посолството в къщи — каза тя твърдо.
Обърнах се и я погледнах спокойно.
— Ти си била тайно в моята стая?
— Аз исках да те видя — измърмори тя. — Ти не беше в стаята. Документите бяха под възглавницата ти.
Значи тя беше ме шпионирала. Не й се сърдех за това. И аз не бих направил друго.
— И защо не каза нищо на мистър Бъск? На това тя нищо не ми отговори. Но аз разбрах веднага, че имах вече една помощничка.
Напуснах пръв банята, погледнах по коридора и дадох знак на Мара, че никой не се вижда.
Когато излязох пред къщата, мистър Бъск стоеше вече до колата си.
— Ти си се излъскал, за да направиш добро впечатление — каза той намръщен.
— Не бих искал да не се харесам на негово превъзходителство — отговорих аз учтиво. Отворих вратата и мистър Бъск седна, аз седнах също и взех кормилото в ръцете си.
На вратата се показа Мара с бебето на Бъск в ръцете. Тя хвана малката ръчичка на момиченцето и махаше на мистър Бъск и на мене, докато тръгнахме.
КАМЕРИЕР НА БРИТАНСКИЯ ПОСЛАНИК
Избягвах да се преуморявам. Всяко движение, което правех, беше бавно, за да не ми треперят ръцете. Беше ме обхванал страх. В този момент всеки, който би ме видял, би разбрал, че не може да ми се има доверие. Но когато мистър Бъск ме въведе в работния му кабинет, посланикът не ме погледна. Сър Хю Кнетчбъл-Хюгесен можеше да си представи, че сега щеше да му бъде представен неговият противник, ако има шесто чувство (а той не притежаваше такова) поне по отношение на своя бъдещ слуга, който стоеше в обществено отношение много по-долу от него. Аз бях за него не повече от кърпа за бърсане на праха и четка за дрехи. Страхът ме напусна изведнаж.
— Сър, това е Елиаза — каза мистър Бъск. Сър Хю ме погледна за миг, кимна с глава, повика мистър Бъск при себе си, подаде му един документ. Те си размениха многозначителни погледи. Изглежда, че бяха на едно мнение относно важността на документа.