— До утре сутринта ще го прегледам и оценя — каза мистър Бъск.
Той щеше да вземе документа със себе си. При това той беше поканен тази вечер при съветския търговски аташе. Тази сутрин трябваше да изгладя смокинга му за вечерята.
Мистър Бъск сложи документа в чантата си. Аз не погледнах към него. Той напусна стаята. Знаех вече, че още тази вечер щях да прочета документа. Стоях като замръзнал на скъпия килим, готов да изтърпя огледа от страна на моя бъдещ господар. Стаята беше с висок таван, наредена с вкус — тапети, кожена гарнитура, бюро и зад него един джентълмен, много изискан, който не кашляше, а само се покашлюваше, който не се смееше, а само се усмихваше, който не свиваше юмруци, а само самоуверено допираше върховете на пръстите си. Една тънка осанка, слабо лице, високо бледо чело, подстригани мустаци. Той леко би се засегнал, ако някога узнаеше за моята измяна, но той щеше да се ядоса, ако аз не бях забелязал някоя прашинка на неговото сако. С тих глас той ме попита за моята досегашна работа. Повторих онова, което бях разказал по-рано на мистър Бъск, но и тук не споменах нито една дума, че съм бил прислужник у зетя на Рибентроп. Това беше само една малка проверка. Той се осланяше напълно на препоръките на своя първи секретар.
— Кога бихте могли да започнете? — той имаше тих, приятен глас. Сигурно понякога пееше тайно романтични песни, когато седеше до рояла.
— Веднага, ваше превъзходителство отговорих аз.
Той кимна с глава и това ме накара да разбера, че моят отговор бе задоволил посланика. Направих поклон, обърнах се и напуснах стаята. Тази вечер трябваше да бъде последната от моята служба в къщата на Бъск.
Мара беше много объркана, тя пламтеше цялата. Беше прогонила всяка мисъл за бившия си годеник като едно досадно насекомо. Тя по-често беше на врата ми, отколкото моите четиринадесет връзки. Тази вечер Мара като че ли имаше безброй ръце. Фантазията й да измисля нежности нямаше граници. Връх на нейното престараване беше сготвянето на моето любимо ястие — имам-баялдъ, което се яде студено, приготвено от сини домати, с домати и лук в зехтин.
Тази вечер за мене тя беше направила и баклава. Бяхме в кухнята на Бъск. Бебето спеше в кошчето. Неговите родители бяха на прием у съветския търговски аташе. Гледах сръчните ръце на Мара, която приготвяше ястията. Лампата в кухнята светеше студено и ясно, това беше най-силната крушка в къщата. Мара мъркаше като котка.
— Ти ще ме посещаваш често, нали?
Аз станах, взех една табла и казах, че веднага ще се върна. Излязох бързо от кухнята, тичах през тъмната къща.
Мистър Бъск имаше своите навици. Аз ги знаех. Това, което търсех, намерих в бюрото му. За мене отдавна не представляваше никаква трудност да го отворя. Взех чантата и извадих от нея документа, който Бъск беше взел със себе си. Чантата оставих обратно в бюрото. Поставих документа върху таблата, отгоре една салфетка. От масичката за пушене взех шише коняк с две чашки и занесох всичко в кухнята.
— Много добре, че донесе нещичко за пиене! — засмя се Мара.
Но тя се разочарова, защото питието не беше уиски. Аз оставих коняка настрана, вдигнах салфетката, поставих таблата на кухненската маса, точно под лампата. Мара престана да се занимава с баклавата. Тя ме гледаше с широко отворени очи. Аз отидох до един от съдовете, които висяха на една лавица над печката, и извадих от него моята „Лайка“. Това беше стар фотоапарат, същият, с който досега бях фотографирал моите деца. Фотографирах документа страница по страница. Трябваше да се кача на един кухненски стол, за да мога да направя снимките отвесно, отгоре. Беше ми много неудобно така, стойката ми при това много смешна. Разбрах, че трябва да измисля нещо друго.
— Аз си знаех — шепнеше Мара.
Не й обръщах никакво внимание, бях се съсредоточил в апарата, за да направя най-ясни снимки. Като че ли между другото й казах:
— Искаш ли Турция да бъде въвлечена във войната? Ти сигурно не искаш това!
Тя не отговори нищо. Ръцете ми работеха съвсем спокойно и сигурно. Това се дължеше единствено на присъствието на Мара. Да се държа студено и безразлично в нейно присъствие ми беше лесно. Тогава страхът не ме гнетеше. Когато свърших, поставих камерата обратно в съда, занесох документите заедно с шишето коняк, което ние не бяхме докоснали, обратно в кабинета и поставих всичко на мястото му. След това се върнах в кухнята. Мара все още втренчено гледаше гърнето, в което бях поставил фотоапарата.
— Там никой никога не би го потърсил — пошепна тя.
— Ти можеш спокойно да говориш високо — казах аз.
Само преди половин час бях скрил апарата в съда в случай, че семейство Бъск се върнеха по-рано в къщи. Мара беше много развълнувана.