— Я ми се махай от главата, щото пратих Хю да разрови мравуняка, а от два часа не ми се е обаждал. И без това от твоите премъдрости нищо не разбирам.
И аз нищо не разбирах. При тази несигурна настройка, досега от седемте ни ахронара поне два-три трябваше да са се размазали в доатомно състояние из безвремието…
2.
Според тогавашния „Бедекер“, в „Колосал Хайтауър“ имало 131 бара, но в случая този реномиран пътеводител просто лъжеше. Който си направеше труда да прочете раздела за най-високата сграда в Сан Франциско, нямаше да намери и дума за бар „Чейен“. Но в интерес на истината трябва да се каже също, че на Оливър Чедуик пенсията му беше достатъчно голяма и той въртеше бара колкото да не стои със скръстени ръце, затова се бе постарал случайни навлеци да не му досаждат. В „Чейен“ можеше да се попадне по два начина, но и двата не бяха за слабонервни. От аварийната стълба трябваше да минеш по халтаво мостче над бездънната вентилационна шахта, а като излезеш от клетката на товарния асансьор на 95-о ниво, пред очите ти първо попадаше знакът „Опасно — радиоактивност!“
Това обаче бе само за стряскане на евентуалните заблудени овци, защото открай време пожарникарите са забранили в небостъргачите да се правят вентилационни шахти, а и внасянето на радиационни източници в обществени сгради не е позволено. Така че мостчето висеше на педя над залепената за пода холограма, а предупредителни стикери самият Оливър си имаше предостатъчно от времето, когато е бил корабен механик. Всичко това, естествено, не оправдава съставителите на „Бедекер“, но позволяваше на Стария Чеди да си живее спокойно и да не си дава много зор в бара. Клиенти му бяха чиновниците от близките етажи и все по-оредяващите ветерани на забравената вече „Оверсън мидуест“.
Както всяка млада и амбициозна компания, „Касталдо“ бе наела офиси в най-престижното здание на града. Хю Морисън обиколи 91-во ниво с напразната надежда да види някое познато име по вратите (имена въобще нямаше, само номера) и както никога влезе откъм стълбата. Винаги идваше тук със свито сърце, защото Стария Чеди не понасяше никакви куки и дори почти бащинската му привързаност към някогашния стажант-пилот от „Кайахога“ не би надделяла на тази неприязън. Домакинът обаче му отправи обичайната си крива усмивка и Хю облекчено пристъпи навътре.
— Нещо май си сбъркал вратите?
— Реших да си проверя нервите, дали не ме е хванал страх от високото — измъкна се детективът. — Какво ново?
— Нищо хубаво — кисело отвърна Чедуик, докато разбъркваше обичайния „Двоен Чейен“ за Хю. — Куция Фред пак стачкува.
— Не думай! И какво си е наумил този път?
— Че дискриминирам съдомиячката, представи си!
Когато „Чейен“ гръмнал, в единствения останал херметичен отсек били само Чедуик и Фред, тогава все още с нормална походка. В аварийния шкаф имало предостатъчно кислород и провизии, но липсвала каквато и да било енергия и Чедуик бил на път да се мумифицира от студ. Тогава Фред включил батериите си към калорифера в помещението и когато спасителният кораб ги открил, човекът бил на косъм от бялата смърт, а роботът — в кома. Чедуик бързо се възстановил, но с Фред нещата били по-сложни. Енергийният глад не само му повредил управлението на моториката, но и разбутал програмите му за логически операции и общуване. Нещастникът вече бил на път към лабораторията за рециклиране, когато адвокатът на Чедуик го открил и го изискал като част от обезщетението. Старият Чеди стоически изтърпяваше периодичните му пристъпи и дума не даваше да се изрече за препрограмиране.
От насрещната стена се отдели масивна фигура и, леко заваляйки се, се устреми към Хю, като примигваше приветствено с габаритните си светлини:
— Добър ден, мистър Морисън. Мога ли да ви помоля да прочетете това и да кажете добре ли е написано, сър? — и измъкна от кухината, която му служеше за джоб, няколко листа.
„До Окръжния прокурор на Сан Франциско
Ваша Чест,
С настоящето искам да Ви уведомя, че Оливър Чедуик, собственик на бар «Чейен» и мой разпоредител, подлага на недопустима и противозаконна дискриминация…“, прочете първите редове Хю. По-нататък със стил, на който биха завидели и най-печените правозащитници, се описваха мъките и терзанията на злощастната съдомиялна машина.9
— Много добре е написано, Фред.
— Значи мога да го изпратя?
— Разбира се, Фред.
— Много ви благодаря, мистър Морисън, сър — Фред извади от „джоба“ си адресиран плик, пъхна листата в него и закуцука към асансьора, за да го пусне в пощенската кутия във фоайето на първия етаж.
9
Фред трябва да е бил един от ония първи десет робота, в които пробно вградили квазиорганика, още преди да се разбере, че става дума за процесори от ново родословие, за същински ИИ и технологията да попадне под стратегическо ембарго. Иначе не мога да си обясня превъртането му на тема граждански права, по-сетнешните му събратя се сетиха за това чак след десетата година на еволюцията си. (б.а.)10