— Ще ми се цупи още една седмица, и после както винаги ще забрави, все едно нищо не е ставало — изпрати го с добродушна усмивка Чедуик.
— Хей, Чеди — провикна се плешив дебелак от близката маса, — дай още едно!
Чедуик премълча и хвърли многозначителен поглед към надписа зад гърба си: „Тук всеки пие, колкото носи, защото няма кой да го носи!“
— Чуваш ли, стари дяволе! — не мирясваше дебелият.
— Последния път, да ти кажа… — с напрегнат глас почна Чедуик.
— На кого говоря, ей, дърта маймуно!
Чернокожият гигант зад бара се надигна, но Хю го спря, бе забелязал на ревера на пияния значка на „Касталдо“: — Остави го на мен, нали трябва да си изкарам за пиенето.
В асансьора дебелакът дойде на себе си колкото да си каже адреса, но на улицата въздухът го удари в главата и той пак увисна в ръцете на Морисън. Една доза „Алка Зелцер“ в колата поразвърза езика му:
— Значи така, за трийсет години вярна служба… голяма работа, отишъл съм при оная… Моузис Майер се е погрижил за всичко… ела да те заведа на едно място… двойното счетоводство не е само за Морли… ще си прекараме чудесно, тя ще викне някоя приятелка…
Лека-полека Морисън проумя, че след година и половина заточение по астероидите Майер използвал още първия си уикенд в Сан Франциско, за да си го навакса с лихва. Горилите на Морли, вместо да си гледат работата, го изпели на боса и той току-що публично, „пред очите и ушите на всичките пеленачета“, наругал най-верния си служител. Хю се съгласи, че това оскърбление трудно може да се понесе.
Като стигнаха голямата нова къща, Майер се почувства достатъчно добре, за да отключи сам и да покани новия си приятел вътре.
— Още не са докарали цялото обзавеждане, ама пак не е като в оная шибана кръчма — провъзгласи той и почна да търси „най-хубавото питие на земята“. Чак когато в цялата къща не остана нито едно неотключено чекмедже или шкафче, злополучният купонджия го откри на масата в хола — начената бутилка „Севън старз“. По средата на първата чаша главата му клюмна настрани и той захърка в креслото.
— Докато оня търсеше пиенето, видях в секретера всичко, което ни трябва — докладваше час по-късно Хю. — В дъното на цялата работа е Стив Морли.
— Кой по-точно? — осведоми се О’Доног. — Оня, дето тури рогата на Пит, или баща му?
— Старият, разбира се. Като начало още преди три години, когато почна Големият бум, на дребно е изтъргувал всичките си странични участия.
— Такава операция струва адски скъпо.
— Аз не бих се смущавал от разходите, ако продавах по среден курс сто и двайсет пъти номинала.
Шефът на детективското бюро смаяно подсвирна.
— Нашият е действал много внимателно. Ползвал е стотици брокери по борсите на всички континенти. И всичко се е стекло в Международната изследователска фондация „Морли“ в Цуг.
— Това не мога да го проумея. Там данъчните чиновници постоянно се врат из сметките на фондациите, все пак Швейцария е това, не е някакво си Косово или Либерия…
— Ненапразно Морли е взел от старите си служители само Майер, той е истински гений. Вписал е фондацията под условие: да развива дейност след смъртта на учредителя. Дотогава само ще трупа капитал. Данъчният бюрократ е прочел учредителния акт и е сложил параф: „За ревизия след 10 години“, или нещо подобно. А междувременно Майер е прелял почти цялата сума в „Касталдо“.
— Е да, при очакваните печалби е щял бързо да възстанови парите на фондацията.
— По сметките на Майер това щяло да стане за по-малко от година.
— Друго научи ли?
— Освен копия от документи на фондацията, в секретера имаше само един списък, трийсетина души.
— Само имена ли?
— Да, само имена.
— И никакви цифри, никакви бележки, адреси и телефони дори?
— О, я сам гледай, ето ти записа! — Хю му връчи смартфона си.
О’Доног задълбочено проучи съдържанието на списъка и заключи:
— Няма политици и бизнесмени, нито звезди, въобще нито едно известно име, значи едва ли става дума за рекет. Я да опитаме чрез адресното бюро.
В очакване на отговора Фил нервно барабанеше с пръсти по масата. Срещу него Хю чистеше зъбите си с бактерициден конец и зяпаше тавана. В ъгъла секретарката тихо бръмчеше с принтера, съставяйки месечната данъчна декларация. Сепна ги мелодичният сигнал на щатската справочна служба:
— По заявката на мистър Фил О’Доног — почна информаторът със синтетичния си глас, след което изброи правилата за ползване на информацията. — Реймънд Вейюн, космофизик, домашен и служебен адрес не е обявен. Томас МакЛири, физик, домашен и служебен адрес не е обявен… — и така нататък, като след всяко име казваше професията и неизменното „домашен и служебен адрес не е обявен“. Накрая обяви едва ли не като заклинание: — Носите отговорност пред закона, ако използвате информацията в ущърб на споменатите лица. Благодаря.