Спрях пред един ресторант с два входа, слязох в тоалетната и се преобразих на турист — сложих си тъмни очила, перука и брада и смених костюма с лекомислена хавайка и избелели бермуди, а обувките — с плажни сандали, всичко това извадено от куфарчето. С натискането на едно копче под дръжката то се превърна в обемист пътнически сак на колелца, пъхнах в него свалените дрехи и обувки и спокойно се качих в ресторанта да обядвам. Петнайсетина минути по-късно от двете страни влязоха двама типа — от половин миля им личеше, че са ченгета — и нервно заоглеждаха залата, без да ми обърнат каквото и да било внимание. Оставих ги да се карат, излязох и взех такси до Ноуб Хил. По пътя се обадих на един приятел от телефона в колата — да наеме на свое име голяма спортна кола от „Хърц“ и да ме чака с нея на Ембаркадеро.
Тръгнах напосоки из парка и след малко видях някакво хлапе да подпира общински велосипед на близкия евкалипт. Отключих го с карта на лигата „Ценители на чистия въздух“ и поех надолу към Кей 24. Там дадох на приятеля си ключовете от форда — да го прибере, и отидох в един мотел да си почина, нали не бях спал две нощи, а ми предстоеше космическо пътешествие.
Късно вечерта излязох на щатската магистрала. Карах, без да си давам много зор, но и без да се помотвам. След Салинас свърнах вдясно, по крайбрежния път — времето бе ясно и тихо, пълната луна залязваше и заради пейзажа си струваше да измина някоя и друга миля в повече. По едно време ме застигна голям додж-SUV, за малко се задържа паралелно до мен и дръпна рязко напред. След него ме изпревари още един. Според Фил мутрасите предпочитали такива коли, защото отзад има място за цял боен отсек.
Предвиждах нещо подобно и затова бях поръчал на приятеля си не каква да е спортна кола, а трайълкар — всички други при първия опит за по-рисково каране безвъзвратно включват автопилота, а и не са толкова яки. Изчаках малко, после минах на ръчно управление, угасих светлините и настъпих газта. Скоро ги видях отпред, застигаха друга кола. Като ги доближих, видях, че са я хванали във вилка. Закрепих се на стотина метра отзад и се замислих. Приятелят ми явно беше натясно.
Не ми остана много време за мислене. Пред мен се чу трясък и след това — метално громолене, като че ли на опашката на гигантска котка са вързали железопътна цистерна. Останала без гуми, средната кола почна да подскача като сърф и изпод нея захвърчаха снопове искри. Известен номер — адхезионна смес или суперлепило, както още я наричат. Въздухът за броени минути я превръща в пепелив прах, безобиден като брашно, но дотогава лепи всичко с мъртва хватка. Води се като стока с двойна употреба, а и полицаите я използват, когато гонят някого или неутрализират демонстранти.
Изключих всички блокажи и в следващите секунди направих такова виртуозно изпълнение, каквото не съм имал и в най-добрите си години на автоболист. Задната кола сви вдясно, за да избегне лепкавото петно. Аз форсирах и се насочих още по-вдясно, в пролуката между нея и мантинелата. Когато се изравнихме, бутнах доджа — съвсем леко, колкото да стъпи на лепилото. После настигнах другия и почнах да действам с двата педала и с волана.
Със сто и шейсет мили в час го ударих косо отзад, при което предната ми броня се откачи, провлече се за миг и се откъсна. Оня отпред вече бе натиснал спирачките и след удара колата му продължи валсирайки. Изпреварих го и като му подложих задницата си, спрях екстремно. Пред очите ми избухнаха шестте стоп-заряда, въздушните възглавници ме затиснаха отвсякъде и ми причерня за няколко секунди.
Ударът — все едно че го бях смятал с компютър — се беше паднал точно върху лявата врата на доджа; багажникът ми бе станал на хармоника, а задният стрингер на кокпита беше проникнал отвъд шофьорското място, така че нямаше вероятност някой да е в състояние да действа. Все пак първо изстрелях цял пълнител сънотворен газ по колата и едва тогава си позволих да се размърдам и огледам. Другият додж въобще го нямаше на шосето, няколко гънки по мантинелите и дупка в оградата маркираха траекторията му. В разнебитената лимузина някой се мъчеше да отвори заклинената врата.
— Пит, ти ли си, момчето ми? — чух гласа на Фил.
След малко се показаха трима — Фил, Хю и един, който ми се видя смътно познат. Оказа се шефът на сигурността в „Галакси“.
— Това се казва карамбол — похвали ме той. — О, ами че ти си Пит „Орела“ от факултета по физика в Чикаго.