Выбрать главу

В нашето сънно университетско градче рядко стават инциденти, така че тълпата пред библиотеката бе направо сензационно събитие. Над главите видях гарвановия перчем на либиеца Идриз — той и някакъв шишко също от биологическия, ако не се лъжа, подкрепяха от двете страни дребен мъж с черен костюм, в когото не беше трудно да се познае нашият заместник-декан Мърдок. Проправяше им път някакво хлапе от самоуправлението, гордо от възложената му отговорност, което непрекъснато подвикваше: „Освободете пътя! Отстранете се!“ и без никаква нужда размахваше жезъла си.

Докато наблюдавах тази странна сцена, с виеща сирена пристигна линейка. Идриз остави професора в ръцете на парамедиците, оправи си ризата и чак тогава ме забеляза.

— Закъсня да видиш шоуто, Пит! Право да ти кажа, досега мислех, че това са фолклорни истории.

— Аха — досетих се аз, — Мърдок ли го хвана липсата този път?

Изразът не беше особено сполучлив и не знам кой го беше пуснал в обръщение. Вече седмици се говореше, че на някои колеги им „пропадало времето“ — както си говорят от катедрата или вървят по коридорите, се сепват изведнъж и се оказва, че не си спомнят нищо за последните няколко минути. Аз много-много не вярвам на слухове, дори — като си знаех колегите, сред които зевзеците не бяха рядкост — не изключвах възможността някои да си разиграват майтапи, но случаят явно не беше такъв. За Мърдок се говореше, че е амиш, макар и да не носеше брада — това както и да е, но той наистина беше скучна душичка и връх на педантите, дори в летните горещини навличаше черен костюм.

— Това направо го съсипа — продължаваше да ръкомаха около мен Идриз. — Ако не знаеш, вчера самият той убеждаваше Лефтинг да не прекалява с пиенето, за да не му се случват такива неща, а ето че днес на него…

— Трябва да е било забавна гледка, но със сигурност не е било от препиване.

— Беше като риба на сухо, само примигва и зъбите му тракат, почна да заеква и изпадна в истерия, трябваше да му ударя два шамара.

Е, за това шоу си струваше да съжалявам.

— И какво говорят по този повод?

— О, какво ли не! За някакъв мозъчен вирус, за психотерористи или пришълци и дори за пропадане в дупки на времето…

— А стига де! Терористи — напълно възможно, пришълци — иди-дойди, вируси — какви ли не мутанти има, ти по-добре знаеш, нали си биолог! Но аз ли да ти обяснявам, че нищо живо не може да понесе времевите преходи?

— Знам — махна с ръка сириецът и на живото му лице се появи недоумение, — но кажи ми тогава, защо часовникът на Мърдок беше изостанал с шестнайсет минути?

— Изостанал? — не разбрах аз.

— Показваше време шестнайсет минути по-рано… но ти явно не знаеш този смисъл на думата.

Спомних си, че в някои по-стари книги действително бях срещал понятията „избързване“ и „изоставане“, приложени към часовниците, но там ставаше дума за механични апарати или примитивни електронни устройства. Не мога обаче да си представя какво би нарушило хода на един модерен часовник с радиоизотопна батерия и кохерентен таймер. Поне не и в земните условия на незначителна гравитация и нерелативистки ускорения.

— Това наистина е любопитно — признах аз. — И никой ли не се замисля над този феномен?

Сбърках с този въпрос, защото закачих слабото място на Идриз — академичната политика. Аз не че не се интересувам от нея, но предпочитам да гледам отстрани и избягвам да коментирам. А той, нали беше европейски възпитаник, още с идването си се присъедини към най-отявлените либерали и естествено, бе в хронична опозиция на ръководството. Сега забележката ми го отприщи окончателно:

— Да, разбира се! Само че феноменът официално не съществува! Пред журналистите не се обелва нито дума, пред полицията също! Ректорът бил възложил разследването на някаква частна детективска агенция… Страх ги е, то се знае!

Понечих да възразя, че аферата с имплантираните чипове за дистанционно подсказване нямаше да ни навреди толкова, ако не беше оная скандална статия в „Крисчън“, но навреме се усетих — само една дума щеше да ми докара нов словесен порой, а не исках да закъснявам. Затова само промърморих: — Да, разбира се — и се отдалечих. Настигна ме последният възмутен вопъл на Идриз, издаващ арабския му произход: — И детективът бил някаква жена, моля ти се!

Резиденцията на жените от Кейп Код беше в самия край на полуострова, на брега на залива недалеч от Провинстаун. Пристигнах доста след церемонията за откриване на бала и след като минах през скенера на входа, ослепително усмихната блондинка ме запита приятел на клуба ли съм. Чистосърдечно си признах, че идвам за първи път, и показах поканата. Момичето я погледна снизходително и ми заяви, че за да вляза в клуба, трябвало да имам „приятелска карта“, което щяло да ми струва „само петстотин долара“. Попитах дали тогава ще мога да бъда редовен посетител, но се оказа, че независимо от картата, всеки път трябвало да идвам с покана от някоя редовна членка.