След тази поучителна тирада включих кафеварката на автоматичен режим.
— Ей, роботофила, забрави да сложиш чаша под чучура — обади се Делия.
Изчаках кафеварката да направи две кафета и с чаши в ръка отидохме към компютъра. На екрана бе настъпило раздвижване… какво ти раздвижване, същинска суматоха. Върнах кадъра, за да видя какво съм пропуснал. В 14:35 мъжът при катедрата — сега го познах, беше Хуан Фернандо Луис Гомес-и-Мария — внезапно направи странна гримаса и се хвана за главата, момичето отскочи встрани и някак театрално изпищя, а студентите наскачаха, един дори събори компютъра си на земята. Двама от тях подхванаха преподавателя и го поведоха към вратата.
Почуках с пръст по дисплея и рекох на Делия: — Отвъд тази стена е царството на Джонти. Точно сега той се почесва и се чуди къде му се е дянал импулса.
— Аз понаучих нещо за тази лаборатория — важно отвърна Делия. — Там като на шега си играят с колосални концентрации на енергия, макар и в малки обеми. А теорията на времето не била наясно със страничните ефекти от взаимодействието му с магнитните полета, затова и цялата темпорална техника се прави от немагнитни материали.
— Ама ти сериозно ли си мислиш, че Джонти е забъркал тая каша? Въобще забрави за него, той по-скоро също е станал жертва, макар и по някакъв друг начин.
— Имало там някакъв парадокс на Милашев и Левина — не отстъпваше Делия, — направих си труда да говоря със самия Милашев, но той взе да ми мрънка. Нямали нови резултати, не можел да каже нищо конкретно. По едно време дори мислех да му разкажа всичко, чувала съм, че в Русия гледали по-сериозно на подобни проблеми, но нали разследването е конфиденциално…
— Само това оставаше, и в Русия да ни разнесеш… Знам го аз тоя парадокс, той се проявява само в наномащаби, и въобще не си губи времето за научната страна на проблема, нали си я възложила на мен. При това, щом има хора, на които само часовниците им изостават, очевидно имаме работа с две различни въздействия, едното физическо, а другото — психическо. Впрочем, я чакай малко, нали каза, че в радиус от пет метра часовниците спират…
Върнах кадрите с инцидента около лабораторията на Краут. Точно над главата на Гомес-и-Мария, на по-малко от метър, имаше часовник — и той преспокойно си вървеше през цялото време.
— Това как ще го обясниш, като си толкова напред с науката?
— Знам ли?… При нас в Балтимор всички часовници в университета са свързани и само „майката“ в ректората истински отмерва времето, а другите просто повтарят нейния сигнал. Да не би и тук да е така?
— Онази система е още от началото на двайсети век и може да я има във вашия университет, нали той е на двеста години, но тук, доколкото знам, всички часовници са автономни.
В този момент нещо почна да ми просветва, но Делия изведнъж подскочи:
— Ето, виж това момиче — и посочи студентката, която беше при катедрата. Вече бяха извели преподавателя и тя, поклащайки бедра, се отправи към вратата. Мацето си го биваше.
— Точно така ми се струваше, че ходя тази сутрин, когато паднах — възбудено рече Делия и увеличи кадъра. — И… да, май точно това момиче стоеше зад мен… и се кикотеше с приятелката си! Знаеш ли коя е?
Вгледах се.
— Мисля, че се казва Луси Померанец.
— Померанец? Какво общо има с психиатъра от Бостън?
— Може да е негова дъщеря, но какво те интересува? Зарежи тази история, по дяволите! — внезапното вмъкване на Луси в историята всъщност напълно пасваше на догадката ми, затова положих доста усилия да отклоня Делия от размишления по случката от сутринта, за което ми трябваха десетина минути и чаша джин. Когато се успокои и ми съобщи новините от Редбъро, се разтревожих: — И защо си обещала да сътрудничиш на федералните, нали ректорът ще се побърка?!
— За това не бери грижа, вече говорих с Хюбит и той им е наредил да се правят, че ме няма.
Подсвирнах.
— Не само ти си забележителност — злорадо се изсмя Делия на удивлението ми. — Преди години го извадих от такава каша, че до гроба ми е задължен. Да, и пропуснах да ти кажа нещо. Този Ботафого, тоест Розмънд, наистина е бил тук. Сервът от кафетерията го разпозна, закусвал е там, докато е чакал автобуса. ФБР ще опита да разбере защо е идвал тук, Хюбит обеща да ме държи в течение.
— Всичко това е много хубаво, но ние още и на милиметър не сме напреднали. Не трябва да разчитаме на ФБР да ни свърши работата — или ти точно това искаш?
— Не бих имала нищо против…
Според моите догадки, до началото на есенния семестър нямаше да се случи нищо съществено и действително, през следващите няколко седмици всичко бе спокойно. Дразнеше ме единствено Делия, защото държеше на налудничавата си версия. Според нея всичко идваше от лабораторията на Джонти, който бил купен или по някакъв друг начин свързан с нюфаундлендските рекетьори. Абсенцията трябвало да замъгли картината около елиминирането на свидетеля. Окуражи я това, че Розмънд, alias Ботафого, наистина се оказа убит — повторната експертиза откри следи от дигоксин по кожата на лицето му, явно го бяха напръскали със спрей. Но нито тя, нито ФБР можеха да разберат какво е правил той в Кеймбридж. Въпреки това Делия реши, че си е свършила своя дял от работата, навири си носа, замина си и почна да ме тормози от Балтимор. И понеже беше ваканция и нямах нищо належащо, от скука разрових нейната Мрежова църква. Резултатите бяха потресаващи — на адрес netchurch.allsaints.rel се подвизаваше някаква шайка мошеници, която срещу абонамент от сто долара месечно откриваше електронни адреси „в отвъдното“, а всъщност в сървъра на някакъв колумбийски филиал на холивудска кинокомпания, която крадеше от писмата идеи за сапунени сериали.