— Да пропуснем, а? — полугласно рече на Луси приятелят й.
— Не, Еди — провлече тя капризно, — този колоквиум ми трябва — и добави нещо като „отдавна не сме се забавлявали“.
„А-ха, влязохте ми в капана“, злорадо помислих аз.
Първа се яви високата зеленоока Нина Бедкрофт, която както никога се беше подготвила добре, после мина зубрачът Джими Уайтъл — него с удоволствие върнах за второ явяване, Трета бе пухкавата блондинка Лора Травъл, която упорито криеше, че е племенничка на виден сенатор от Комисията по образованието и си мислеше, че никой не го знае, докато целият факултет разчиташе на него за ежегодната субсидия и затова всички я толерираха. Вече почнах да си мисля, че приятелчето на Луси я е накарало да се откаже, но се сетих, че почти всички случаи на абсенция започват в зала или лаборатория, но като правило приключват навън — иначе щеше много да бие на очи, значи Луси вероятно щеше да влезе най-накрая. И наистина тя влезе последна, приятелят й я изпрати до самата врата и ме огледа. Момичето седна нахакано, кръстоса насреща ми хубавите си крака и очаквателно ме загледа. Връчих й теста и попитах:
— Ще го попълните ли или предпочитате диалогов режим?
— Нали може да помисля малко? — и впи в мен очите си по начин, който очевидно й бе присъщ по наследство.
— Мислете… колкото си искате — извърнах се, защото изпитвах неудържимо желание да се разхиля. След минута или може би две в главата ми се появи нещо като вибрация, за което баща й ме бе предупредил. Като се стараех да изглежда колкото може по-естествено, леко люшнах глава. Момичето веднага каза с тържествуваща нотка в гласа: — Предпочитам да говоря — и съвсем без нужда повтори: — Да, ще говоря!
И започна… да рецитира монолога на Хамлет! Признавам, че макар и жена, беше убедителна. Нямаше нужда да се преструвам, че съм впечатлен. Проблемът се появи малко по-късно, когато към усещането за вибрации се добави и постепенно засилваща се болка някъде зад челото ми. Тогава чак се сетих за другото предупреждение на д-р Померанец, че съм имал някаква особеност в делта-ритъма и било възможно, ако приятелката ми наистина е много силен индуктор, да изпитам „неприятни усещания“. Препоръката му бе, ако това наистина стане, да се оттегля поне на неколкостотин метра от нея. Нямаше накъде да мърдам, защото трябваше да се правя на манипулиран до края. (После по грубите ми сметки излезе, че за да се отърва от „неприятните“, а всъщност убийствени, ако ме питате, усещания, би трябвало да се телепортирам поне на миля от кабинета си. Изглежда Гомес-и-Мария също имаше особености в делта-ритъма си.)
Само инатът ми помогна да изтърпя тази инквизиция. Най-сетне, през болката върху „вибрацията“ се наложи безплътен и безполов „глас“, който, ако не беше блокадата, щеше да изпрати сигнал директно към мускулите на гърлото и устата ми: „Достатъчно, мис, много добре сте се подготвили!“ Добре, казах го. Но копелето не изключи веднага хипназера, сигурно чакаше да запиша оценката, така че след още десетина секунди не издържах и без никакви преструвки се хванах за главата също като мексиканеца.
Луси се дръпна встрани: — Какво ви става, професоре?!
Пряко сили вдигнах очи: — Нищо особено… сигурно от кръвното — и се направих, че пиша нещо в протокола. Най-сетне „чух“ заповедта да забравя всичко станало и „неприятните усещания“ почти веднага изчезнаха, аз облекчено се отпуснах назад и продължих с лъчезарна усмивка: — Искате ли да видите нещо любопитно?
Момичето ме погледна недоумяващо, вече без никакво театралничене. Поднесох пред лицето й ръчния си часовник, а с другата си ръка извадих от джоба си механичната антика, която предния ден бях наел от един познат колекционер: — Колко минути е изостанал?
Луси остана залепена на стола си и механично промълви: — Дванайсет…
Господи, а имах чувството, че е минал цял час! Времето наистина е относително…
— Интересувам се какво носите в чантичката си.
Все тъй механично момичето извади странен овален предмет с формата на луксозен сапун, но по-голям и доста тежък. Би трябвало да е някакъв уред, но по повърхността му не се виждаха никакви клавиши или индикатори. В този момент вратата се открехна и приятелят й надзърна в стаята: — Хайде, Луси, какво се бавиш?
— А… номер две. Влезте, влезте, млади господине. Нали знаете какво се полага за незаконно ползване на хипназер?
След кратко двоумение хлапето се вмъкна вътре, без да затваря вратата, и се изправи пред нея.
— За ръка ли да ви доведа? — все още изпитвах безмерно облекчение и дори усетих, че не се сърдя. — Поне се представете.