Стен ни гледаше унило: — Както гледам, за мен тук няма работа.
— Какво говорите, приятелю! Вие ще ни изчислите дали горивото ще стигне за необходимите маневри. Само изчакайте да вляза в командната директория на станцията!
Следващите десетина минути минаха в напрегната тишина, докато Стен не се обади: — Според мен горивото ще стигне и ще остане — и след малко: — Знаех, че Краут е подлец, но не вярвах, че може да го покаже така брутално…
— Е, сега вече знаете всичко, на каквото е способен. Не се отпускайте още, ще ми трябвате и за режима на двигателите.
— Не ми говорете за шефа, че ще му извия врата — изръмжа Акико. — Пит, изпращам ти координатите на срещата.
Подсвирнах, макар и да си знаех, че ще трябва да изнесем станцията поне на деветдесет градуса западно от сегашното й положение — почти над Южна Америка, и повиках Стен да ми помогне за съставяне на параметричните уравнения. Като ги пуснахме за решаване и вероятностен тест, той се върна на другия компютър. Не повярвах на ушите си, когато след малко го чух да казва „Лоша работа!“
Двамата с Акико го погледнахме — имаше отчаян вид.
— Двигателите не ще издържат натоварването — поясни той. — Камерите им ще прегорят още на половината път…
До удара оставаха осемдесет и девет минути и сега Сънпоулз вече наистина изглеждаше обречен.
— Сега какво ще правим? — Акико не изглеждаше отчаяна.
— Вие правете каквото искате, а аз ще се обадя на адвоката си, защото Джонти сигурно ще се опита да ме натопи.
— Не може да бъде да няма решение — упорстваше тя. — Пит, не се отпускай, моля те, ще намериш…
…Само че изхода го намери тя. Насред думите се удари по челото и викна: — Ами да! Кой е казал, че станцията трябва да пресрещне заряда на стационарна орбита? Едновременно ще я местим на запад и ще я снижаваме, така дори ще стане по-бързо и с по-малък разход на гориво!
Както всички гениални хрумвания, и това бе съвсем просто. Станах и нежно я целунах по врата.
— Ей-сега ще преизчисля орбитите, за не повече от три минути! Пит, не се разсейвай, защото работата ти ще е по-сложна, отколкото очакваше.
Озарението изглежда е заразително, защото в същия момент и Стен роди гениална идея: — А защо да местим цялата станция? На нас ни трябва централният корпус с двигателите, всичко друго — приемни улеи, жилищни модули, трансформатори, цялата периферия можем да откачим…
Две минути и петдесет и три секунди по-късно задействах двигателите на станцията и я поведох към по-ниска орбита, следвайки указанията на Акико. В началото ускорението бе твърде малко, но с откачването на всеки ненужен модул тя рязко дръпваше. Стен веднага съобщаваше с колко е намаляла масата й и докато Акико успяваше да пресметне необходимите корекции, а аз — да приведа работата на двигателите в съответствие с нейните данни, се отделяше поредният модул и всичко почваше отначало. Тази луда надпревара продължи, докато откачихме последните модули. Тогава проверихме какво сме постигнали — не беше най-лошото. Главните двигатели още се държаха и осакатената станция, на височина малко над двайсет хиляди километра, се движеше към срещата със заряда достатъчно точно. Ни в клин, ни в ръкав си помислих, че Стен кокетира, като постоянно твърди, че не разбира от компютри — справяше се превъзходно. И изненадан видях Акико да си хапе устните и отново да сяда пред компютъра.
— Какво има пък сега?
— Боя се, че в тази суматоха може да съм пропуснала нещо…
До удара оставаха двайсет и една минути.
— Да, така е. Не съм отчела магнитното поле на Слънцето, то може да отклони траекторията със сто метра, ако не и повече. Но дори и да се бях сетила, влиянието му зависи от сумарния заряд на йонния пакет, а той ни е известен много приблизително. Значи, край…
Сега беше мой ред да я ободрявам.
— Не отпускай ръце, мила, трябва да измислим нещо.
— И да измислим, зарядът вече е много близо. Май не ни остава нищо друго, освен да се качим на совалката и да гледаме как ще се забие в атмосферата, ще видим йонизираната му следа…
Тези й думи ме подсетиха, че ако имахме радиотелескоп, можехме да проследим точната траектория на заряда по смущенията, които той предизвиква във фоновото излъчване. Всъщност станцията за космическа връзка можеше да замести радиотелескопа, но тук вече бе вечер, нямахме видимост. Мислите ми безпорядъчно скачаха — защо чак сега се сещам за радиотелескопа… зарядът приближава… Сънпоулз в пламъци… антената е в сянка… какво толкова е радиотелескопът, обикновен радар…
Радар?!?
— Стен, зарядът ще се хване ли от радар?