Двата часа полет до Кения бяха достатъчни, за да свършим всичко. Както и предполагах, след цялата паника в Сънпоулз малцината дежурни се бяха вторачили в орбиталните обекти и никой не обърна внимание как Акико влезе за известно време в системата. Лио беше възхитен, че спокойно ще може да ограничи рапорта си пред интерполските шефове с нападението срещу ръководителя на археологическите разкопки и неговите приятели и с преследването на нападателя до Тибет, където той на свой ред бил убит от местен престъпник, а всичко останало да докладва само в Глобантер.
Когато Акико свърши, седна до мен на дивана в салона, облегна се на рамото ми и ми пошепна на ухо: — От толкова време сме заедно и ти никога не ми беше казвал „мила“, а одеве го направи.
— Така ли?
— Да, и то не веднъж, а два пъти.
— Значи е било крайно време, мила.
— Знаеш ли, когато сутринта пътувахме към разкопките, реших, че трябва да имам дете от теб.
Погалих я по косата.
— Тази нощ едва ли, но следващата ти обещавам да поработя усърдно по въпроса.
Този безумен Великден завърши чак след полунощ в Ембу, където прекарах нощта в полицейското управление на провинцията. Посрещнаха ме едва ли не със страхопочитание и ме вкараха в килия, която се отличаваше от хотелска стая само по липсата на прозорец. На сутринта получих съвсем прилична закуска, след която имах време да проиграя мислено онова, което очаквах да стане.
Животът отдавна ме беше убедил, че когато си възпрепятстван да изправиш истината срещу една нагла лъжа, ти трябва рафинирана измама. Можех сравнително лесно да я подготвя благодарение на обстоятелството, че двамата дежурни на станцията още предната вечер бяха слезли на Земята да празнуват. Планът за защитата ми бе съобразен със слабите места на самия Джонти, първо — с паническия му страх да не се разбере, че в ръководения от него екип са се внедрили терористи (затова и беше излъгал защо е вдигнал тревогата), и второ — с патологичната му потайност, заради която всички сериозни неща вършеше сам. А разкриването на истината не му изнасяше и по друга причина, щеше да стане ясно, че е разхайтил сигуристите.
Разбира се, планът ми също имаше слаби места — например, Джонти да беше запаметил разговорите ни или да беше довел и други свидетели, но тогава трябваше да каже истината, а както го познавах, бях сигурен, че това е последното, което ще направи.
Точно в десет с високо вдигнати оковани ръце приветствах журналистите, обсадили сградата на следствието, и бях въведен в залата. Първо прокурорът прочете обвинението, после съдия-следователят призова свидетеля му (с облекчение разбрах, че е само един). Джонти влезе и, без да поглежда към мен, си изпя песента като по ноти, но при разпита не можа да си спомни точно часа на разговора ни, първо каза „Около пет“, после „Не, беше малко след четири“. Това очевидно не направи добро впечатление на съдията, който веднага поиска да дам уточняващи показания. Спокойно и безстрастно разказах как в 15:57 местно време съм го уведомил, че удар на малък метеорит е повредил системата за управление на станцията и тя почнала да пада безконтролно, поради което било необходимо да се предупредят съответните служби. Видях как Джонти втрещено зяпна (това беше най-рисковият момент, защото той можеше да се позове на съществуването на автономна противометеоритна защита на станцията) и изстрелях психологическия си снаряд — с леко снизходителна усмивка допуснах, че д-р Краут изглежда не ме е разбрал правилно…
Съвсем точно бях предвидил реакцията му. Джонти не ме изчака да довърша и изкрещя: „Не е вярно, станцията почна да пада по-късно, след втория ни разговор!“, с което си докара мъмрене от съдията, а прокурорът учудено вдигна вежди. В никакъв случай не исках да се разнищва повече темата какво сме си говорили (тук интересите ни с Джонти съвпадаха), затова категорично настоях да се изискат разпечатки от компютрите за контрол върху орбитата на станцията в съответния период. Съдията обяви прекъсване докато се получат разпечатките, а Джонти изглежда усети накъде отиват нещата, поиска разговор насаме с мен — и получи отказ, естествено. Тогава прокурорът го подхвана, Краут взе нещо да мънка, а обвинителят го слушаше с все по-недоумяваща физиономия, но не разбрах как свърши разговора, защото ме изведоха.
Половин час по-късно предварителното гледане бе подновено. С леко озадачен вид съдията изчете разпечатките, които показваха, че девет минути преди да се обадя на Джонти, от станцията дошъл сигнал за повреда в системата за управление и тя почти веднага излязла от контрол. Краут опита да се овладее и да оспори версията ми, но призованите от мен Стен и Лио категорично потвърдиха думите ми61. От този момент нататък Джонти вече бе загубен. Последният му опит да се защити бе твърдението, че нямало как да разбера за аварията на станцията, след като не съм бил на работа. Тогава на сцената излезе Акико и с таблета си демонстрира, че където и да се намира, по всяко време на денонощието държи връзка с работното си място. Когато тя каза, че опитът й да се свърже с д-р Краут бил неуспешен заради оставения на пощенска кутия смартфон, а шефът на отдела за сигурност бил неоткриваем и затова се е обърнала към мен — нали съм шеф на групата по рисковете, съдията укорително погледна Джонти и поклати глава. Тогава оня съвсем си изпусна нервите и се развика с пяна на уста за „проклетите хакерски игрички на тия любовници, на които само глупак можел да повярва“. Съдията го глоби за обида на съда и го довърши окончателно с препоръката да стегне персонала си, като даде за пример „тази добросъвестна сътрудничка“. Видимо облекчен, прокурорът сне обвинението, без да чака съдийското решение, а полицаите незабавно ми свалиха белезниците.
61
Тук Лио нямаше проблем да излъже, защото пред съдия-следователя не се полага клетва. (б.а.)