Още преди да се прибере в Сънпоулз, Джонти подаде оставка и въпреки че беше празничен ден, незабавно бе свикан надзорният съвет на проекта. Пред надзорниците трябваше да разкрия истината — иначе нямаше как, но все пак не съвсем цялата, защото представих Лио само като агент на Интерпол. Някои от тях свъсиха вежди, когато разказах как съм фалшифицирал компютърния архив (не обелих и дума за съучастието на Акико), но Джонти вече толкова се беше компрометирал, че в крайна сметка действията ми бяха признати за „неетични, но най-подходящи за случая“.
Още вечерта Сънпоулз имаше нов шеф — Стен Адолф Густафсон. Но не можахме да отбележим назначението му както се полага, защото се обади Лио да съобщи, че в един наводнен полдер северно от Амстердам са открити телата на двама удавници — Франк ван Доорен и местния енорийски свещеник на старокатолиците. За холандската полиция това си остана нещастен случай, но Лио проведе самостоятелно разследване и установи, че в решетката на изповедалнята имало „бръмбар“.
Самата старокатолическа църква нямала нищо общо със „Земята за нас“, единствено Фрайлих бил свързан с групировката на Тангчен, който пуснал на отците мухата за космическата мисия, като им обещал и щедро спонсорство, и пълно техническо сътрудничество. В един момент обаче свещеникът почнал да задава прекалено много въпроси и го елиминирали. Но няколко години по-късно при вентианите все пак замина мисия, като звездолетът носеше името на Франки, с което мечтата му, макар и по особен начин, се сбъдна. А най-пикантната информация, която Лио измъкна от компютрите на Тангчен беше, че бойната станция на оня астероид била построена основно за сметка на „Слънчевите стълбове“, благодарение на неколцина корумпирани чиновници от логистичния департамент на WPSW, които срещу големи комисионни вреждали поръчките на „Земята за нас“ между заявките на строителите…
„Излекуваният“ Тангчен бе заточен доживотно в един от най-затънтените тибетски манастири и останала без главатаря си, сбирщината, нарекла себе си „Земята за нас“ се разпадна на отделни групички, повечето от които Интерпол — по дискретните указания на Глобантер — през следващите години тихомълком неутрализира…
Девет месеца след „безумния Великден“ и Акико напусна Сънпоулз, за да се посвети на дъщеря ни. Но само временно, защото когато нашата Джени поотрасна, майка й се отдаде на своята буйна и на моменти разюздана натура. Все пак, малко преди да навърши четирийсет години, Акико се ожени и докато отглеждаше другите си пет деца, прописа и под добре известен псевдоним стана автор на цяла серия световни бестселъри, всичките на историческа тема. Неотдавна й предложих да опише историята на „Сънпоулз“ и тя ми отвърна, че не би могла, защото „случаят бил свързан с най-интимните й преживявания“. Попитах я какво са тогава ония седемнайсет страници в автобиографията й, а тя само се усмихна — иди я разбери! Както и да е, днес Акико Линг е уважавана матрона и се радва на любовта поне на трийсетина внуци и правнуци, от които шестима са и мои.