Хубавата сервитьорка се приближи към масата ни и аз поръчах две бири.
— Още ли искате чили? — попита момичето.
— Повече от всякога.
Тя събра свободните чинии и отиде да донесе бирата и чилйто. Обичам тази страна.
— Сигурно имаш железен стомах — отбеляза детектив Пенроуз.
— Всъщност, след като ме раниха, хирурзите извадиха целия ми стомах. Хранопроводът ми е свързан с червата.
— Искаш да кажеш, че устата ти директно е свързана с гъза?
Повдигнах вежди.
— Извинявай — беше грубо. Искаш ли да започнем отначало?
— Няма никаква полза. Обърни се и гледай мача.
Тя се обърна и двамата се загледахме в телевизора с бира в ръка. На полувремето, при резултат седем на седем, Пенроуз си погледна часовника и каза:
— Трябва да се срещна с човека от министерството на земеделието.
Ако се чудите каква е тази работа с министерството на земеделието, официално Плъм Айланд е под тяхно ръководство. Там се занимават с болести по животните, антракс и така нататък. Но се носят слухове, че има още нещо. Нещо много повече.
— Не карай министерството на земеделието да чака — отвърнах.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Обмислих поканата й. Ако приемех, щях да затъна още по-дълбоко във всичко това, каквото и да беше. В полза на — такова решение бе фактът, че обичам да разкривам убийства и че харесвах семейство Гордън. През десетте години работа в отдел „Убийства“ бях вкарал зад решетките двайсет и шестима убийци, а последните двама от тях бяха подходящи да се възползват от новия закон за смъртното наказание, който прибавя цяло ново измерение към случаите на убийство. Към обратната страна на везните клонеше фактът, че ставаше дума за нещо различно и че не бях на своя територия. Освен това, подобно на всички държавни бюрократи, представителят на министерството на земеделието нямаше да се втурне да работи през нощта, така че този човек най-вероятно беше от ЦРУ, ФБР, военното разузнаване или нещо подобно. Това нямаше значение и тази нощ или утре щяха да пристигнат и други техни колеги. Не, нямах нужда от този случай за долар на седмица, нито за хиляда долара на ден — на каквато и да било цена.
— Детектив? Ало?
Погледнах я. Как да кажеш „не“ на такава съвършена мадама?
— Ще се срещнем там — отвърнах аз.
— Добре. Колко ти дължа за бирата?
— Аз черпя.
— Благодаря. До скоро.
Тя се насочи към вратата и едва по средата на мача петдесетината посетители в СГТ най-после забелязаха, че в бара има невероятно маце. Разнесоха се няколко подсвирвания и покани.
Погледах малко от второто полувреме. Искаше ми се наистина да са ми извадили стомаха, защото вече помпаше киселини в язвите ми. Пристигна чилито и аз едва успях да довърша чинията. Изпих две хапчета „Зантак“ и после едно „Маалокс“, въпреки че докторът ми бе казал да не ги смесвам.
Всъщност след инцидента от 12 април някога желязното ми здраве решително се беше влошило. Никога не съм имал здрави навици за хранене, пиене и сън и разводът и работата ми бяха взели своето. Започвах да се чувствам на четирийсет и нещо, започвах да усещам тленността си. Понякога сънувах как лежа, проснат в локва от собствената си кръв, как лежа в яростен въртоп, и си мислех: „Въртопът ме върти, тегли ме надолу“.
Положителната страна на нещата бе, че започвах да забелязвам неща като сервитьорката с чудното дупе, а когато Елизабет Пенроуз влезе в бара, малката ми кукла от плът се повдигна и се изпъна напред. Всъщност вече се възстановявах и определено бях в по-добра форма, отколкото семейство Гордън.
За миг се замислих за Том и Джуди. Том имаше докторска степен, нямаше нищо против да унищожава мозъчните си клетки с бира и вино и печеше вкусни пържоли на скара. Беше земен човек от Индиана, Илинойс или отнякъде другаде, където хората говореха с подобен носов акцент. Подценяваше значението на работата си и се шегуваше с опасността. Миналата седмица, когато към нас се бе насочил ураган, той каза:
— Ако удари Плъм Айланд, можеш да го наречеш „Антраксов ураган“ и всички ще се цунем отзад за сбогом.
Подобно на съпруга си, Джуди беше защитила докторат, произхождаше от Средния Запад, бе непретенциозна, одухотворена, забавна и красива. Джон Кори, като всеки мъж, който я познаваше, беше влюбен в нея.
През двете години, откакто живееха тук, Джуди и Том като че ли бяха свикнали с тази крайбрежна провинция, очевидно се наслаждаваха на разходките с яхта и се бяха записали в Пеконийското историческо дружество. Освен това бяха очаровани от винарните и бяха станали познавачи на лонгайландското вино. Всъщност двамата се бяха сприятелили с някои местни винопроизводители, включително с Фредрик Тобен, който организираше страхотни партита в замъка си. На едно от тях присъствах и аз, като гост на семейство Гордън.