— Това като че ли е всичко, което ни е известно до този момент, Джон — каза Макс. — Утре ще получим докладите от лабораторията. Трябва да разговаряме и с някои хора. Имаш ли предвид някого, когото да разпитаме? Приятели на жертвите?
— Не познавам приятелите им и доколкото ми е известно, не са имали врагове. — После се обърнах към господин Наш. — Междувременно, искам да разговарям с хората от Плъм Айланд.
— Възможно е да разговаряте с някои от хората, които работят там — отвърна той. — Но в интерес на националната сигурност трябва да присъствам на всички разпити.
— Това е разследване на убийство, спомняте ли си? — попитах с възможно най-гадния си нюйоркски тон. — Не ми излизайте с тези тъпотии.
В кухнята стана малко хладновато. Искам да кажа, че от време на време съм работил с момчетата от ФБР и Управлението за контрол на наркотиците и че те са си съвсем нормални — те са ченгета. Тези шпиони обаче, като Наш, са истинска досада. Той дори не каза дали е от ЦРУ, военното разузнаване, стратегическото разузнаване или от някаква друга странна инстанция. Онова, което със сигурност знаех, бе, че не е от министерството на земеделието.
Макс, който вероятно се чувстваше домакин на това събрание на самолюбия, каза:
— Нямам никакви възражения Тед Наш да присъства на разговорите и разпитите. — И погледна към Пенроуз.
Моето приятелче Бет ми хвърли бегъл поглед и се обърна към Наш, онзи, дето се чукаше с очи.
— Аз съшо не възразявам.
— На всяка среща, разговор, разпит или работно съвещание, на което присъства Тед, ще присъства и ФБР — отбеляза Джордж Фостър.
Наистина започвах да побеснявам и се чудех дали Макс ще ми запуши устата.
— Моите интереси се отнасят до вътрешния тероризъм — продължи логичният господин Фостър. — Тед Наш се занимава с международния шпионаж. — Той погледна към мен, Макс и Пенроуз и продължи:
— Вие разследвате убийство според законите на щата Ню Йорк. Ще бъде чудесно, ако не си пречим взаимно. Аз няма да се правя на детектив, ако и вие не се правите на защитници на свободата. Честно? Логично? Приемливо? Абсолютно.
Погледнах Наш и директно го попитах:
— За кого работите?
— Засега нямам право да ви кажа — заяви той. — Но не работя за министерството на земеделието.
— Заблудихте ме — саркастично отвърнах аз. — Адски сте хитри, момчета.
— Детектив Кори — попита Пенроуз, — можем ли да разменим няколко думи навън?
Не й обърнах внимание и продължих да притискам господин Наш. Трябваше да отбележа седем точки преднина и знаех как да го постигна.
— Бихме искали да отидем на Плъм Айланд още тази нощ.
Той ме погледна изненадано.
— Тази нощ ли? Няма никакви фериботи…
— Нямам нужда от държавен ферибот. Ще вземем полицейския катер на Макс.
— Невъзможно — отсече Наш.
— Защо?
— Островът е забранена зона.
— Това е разследване на убийство — припомних му аз. — Нима току-що не се съгласихме, че началникът Максуел, детектив Пенроуз и аз разследваме убийство?
— Не и на Плъм Айланд.
— Включително и там. — Обожавам тези неща. Наистина ги обожавам. Надявах се, че Пенроуз вижда какъв кретен е този тип.
— В момента на Плъм Айланд няма никого — каза господин Наш.
— В момента на Плъм Айланд са хората от охраната — възразих аз — и искам да разговарям с тях. Незабавно.
— На сутринта и не на острова.
— Незабавно и на острова, иначе ще изкарам някой съдия от леглото и ще получа заповед за обиск.
Господин Наш ме изгледа и каза:
— Малко е вероятно който и да е местен съдия да издаде заповед за обиск на американска държавна собственост. Ще трябва да се обърнете към прокуратурата и федералните съдилища. Предполагам, че го знаете, щом сте детектив от „Убийства“, а също може да знаете, че нито прокуратурата, нито който и да е федерален съдия с готовност ще издаде такава заповед, ако се отнася до националната сигурност. Така че недейте да блъфирате и да заплашвате.
— Ами ако наистина ви заплаша?
На Макс най-после му писна от господин Наш, чиято агнешка кожа започваше да се свлича, така че реши да се обади:
— Плъм Айланд може и да е федерална територия, но е част от община Саутфолд, от област Съфолк и от щата НюЙорк. Искам да ни упълномощите утре да идем на острова, иначе ще поискаме съдебно нареждане.
Господин Наш се опита да отговори любезно.
— Наистина е излишно да ходите на острова, началник.
Детектив Пенроуз се оказа на моя страна, разбира се, и каза на новия си приятел:
— Настояваме, Тед.
„Тед?“ Леле! Наистина бях пропуснал нещо през онзи проклет един час, с който закъснях.