Отпуснах се на пейката и известно време съзерцавах нощта. На малката морава вляво от кея на семейство Гордън имаше висок бял стълб с напречна рейка, наречена „нок“, от която излизаха две въжета, наречени „фалове“. Забележете, че съм усвоил малко моряшки жаргон. Така или иначе, в един шкаф в гаража Том и Джуди бяха открили цяла колекция от знамена и вимпели и понякога за развлечение закачваха на фаловете сигнални флагчета — като например флагчето, означаващо „приготви се за качване на борда“ или „капитанът е на брега“.
По-рано бях забелязал, че двамата са вдигнали на мачтата пиратското знаме и ми се стори иронично, че на последния вдигнат от тях флаг има череп и кръстосани кости.
Забелязах също, че на всеки от фаловете има по едно сигнално флагче. В мрака едва ги различавах, но това нямаше значение, защото не разбирах нищо от морски сигнали.
Бет Пенроуз седна в левия край на пейката. Отново носеше сакото си, което ме разочарова, и се беше обгърнала с ръце, сякаш и е студено. На жените винаги им е студено. Не каза нищо, но изхлузи обувките си, разтри краката си в тревата и сви пръсти. Освен това носят неудобни обувки.
След няколко минути общително мълчание — или може би ледена вцепененост — аз разчупих леда и казах:
— Навярно си права. Може да е било лодка.
— Въоръжен ли си?
— Не.
— Добре. Имам намерение да ти пръсна черепа.
— Виж сега, Бет…
— За теб съм детектив Пенроуз, копеле.
— Успокой се.
— Защо се държа толкова гадно с Тед Наш?
— За какво става дума?
— Много добре знаеш за какво става дума. Какъв ти е проблемът?
— Това е мъжка работа.
— Направи се на глупак, всички те смятат за арогантен идиот, за абсолютно непотребен и некомпетентен. И загуби моето уважение.
— В такъв случай предполагам, че за секс изобщо не може да се говори.
— За секс ли? Даже не искам да дишам един и същ въздух с теб.
— Нараняваш ме, Бет.
— Не ме наричай Бет.
— Тед Наш те наричаше…
— Знаеш ли, Кори, поех този случай, защото ударих по коляното си с бележника и измолих от шефа на отдела да ми го даде. Това е първото ми истинско разследване на убийство. Преди получавах само боклуци — престрелки между наркомани, мамички и татковци, уреждали домашните си спорове с кухненски прибори и прочее. При това съвсем малко. В тази област убийствата не са много.
— Съжалявам.
— Да. Ти правиш това през цялото време, затова си претръпнал и циничен.
— Хм, не бих…
— Ако си тук, за да ме караш да изглеждам нищожна, можеш да се разкараш. — Тя се изправи.
Изправих се и аз.
— Почакай. Тук съм, за да помогна.
— Тогава помагай.
— Добре. Изслушай ме. Първо, един съвет. Не приказвай прекалено много е Фостър и с твоето приятелче Тед.
— Зная това и престани с тези глупости за „приятелчето Тед“.
— Виж… мога ли да те наричам Бет?
— Не.
— Виж, детектив Пенроуз, зная, че си мислиш, че ме привличаш и сигурно смяташ, че те свалям… и че съм несръчен…
Тя извърна лице и погледна към залива. Аз продължих:… наистина ми е трудно да го кажа, но… хм… не трябва да се тревожиш за това… за мен…
Тя се обърна и ме погледна.
Покрих лице с дясната си ръка и потърках челото си. Продължих колкото можех по-добре.
— Разбираш ли… един от онези куршуми, които ме улучиха… Господи, как да го кажа… Ами, улучи ме на едно място, схващаш ли? Сега вече знаеш. Така че можем да сме нещо като… приятели, партньори… брат и сестра… Предполагам, че искам да кажа сестра и сестра… — Хвърлих поглед към нея и видях, че отново се е втренчила в морето.
Накрая заговори.
— Струва ми се, спомена, че са те улучили в корема.
— И там.
— Макс ми каза, че си получил сериозна рана в белите дробове.
— И там.
— Някакви мозъчни увреждания?
— Възможно е.
— И сега искаш да ти повярвам, че си бил кастриран от друг куршум.
— Това не е нещо, за което един мъж би лъгал.
— Щом пещта е угаснала, защо в очите ти още гори огън?
— Просто спомени, Бет — мога ли да те наричам Бет?
Приятни спомени от времето, когато можех да прескоча автомобила.
Тя покри лицето си с ръка и не можех да кажа дали плаче, или се смее.
— Моля те, не казвай на никого.
Накрая тя възстанови самообладанието си и отвърна:
— Ще се опитам да не го съобщя на пресата.
— Благодаря. — Оставих да минат няколко секунди, после я попитах:
— Наблизо ли живееш?