— Да. Назначен съм като консултант.
— Като консултант ли? В случай на убийство? Никога не съм чувала подобно нещо.
— И аз.
— Кой ви назначи?
— Градските власти.
— Пълна идиотия.
— Така е. — Тя очевидно се колебаеше какво да направи, затова услужливо предложих:
— Искате ли да се съблека гол, за да ме претърсите?
Стори ми се, че на лунната светлина виждам по устните й да пробягва усмивка. Сърцето ми копнееше за нея или пък ме наболяваше дупката в белия дроб.
— Как казахте, че ви е името? — попита тя.
— Джон Кори.
Жената затърси в паметта си.
— А… вие сте онзи…
— Аз съм. Късметлията.
Тя като че ли омекна, после завъртя револвера ми и ми го подаде с дръжката към мен. След това се обърна и се отдалечи.
Последвах я по кея и нагоре по триетажната тераса към къщата. Външните лампи бяха включени и осветяваха района около стъклените врати. Край глобусите кръжаха нощни пеперуди.
Макс разговаряше с един от съдебномедицинската лаборатория. После се обърна към мен и детектив Пенроуз и попита:
— Запознахте ли се вече?
— Защо този човек участва в разследването? — тросна му се тя.
— Защото аз искам да участва — отсече Максуел.
— Това не зависи от вас, началник.
— Нито пък от вас.
Двамата продължиха да си подхвърлят топката и вече започвах да се уморявам да въртя глава насам-натам, затова ги прекъснах:
— Тя е права, началник. Не ми е мястото тук. Закарай ме вкъщи. Обърнах се и тръгнах към портала, после с отигран драматизъм се завъртях към Максуел и Пенроуз и казах:
— Между другото, някой взимал ли е алуминиевия сандък от кърмата на яхтата?
— Какъв алуминиев сандък? — попита Макс.
— Семейство Гордън имаха голям алуминиев сандък, в който държаха най-различни неща и понякога го пълнеха с лед, за да изстудяват бира и стръв за риба.
— Къде е той?
— Тъкмо това питах и аз.
— Ще го потърся.
— Добра идея.
Обърнах се, излязох през портала и се насочих към предната морава, надалеч от паркираните полицейски автомобили. Към съседите се бяха присъединили болезнено любопитни зяпачи — вестта за двойното убийство явно вече се беше разпространила сред малобройното местно население.
Към мен се насочиха няколко фотоапарата, после се включиха прожекторите на видеокамери, които осветиха мен и фасадата на къщата. Видеокамерите забръмчаха, репортерите започнаха да ми задават въпроси. Точно като едно време. Изкашлях се в шепа, в случай че комисията по инвалидността гледа телевизия, да не споменавам за бившата ми жена.
Едно от униформените ченгета от задния двор ме настигна, двамата се качихме в една кола на саутхолдското полицейско управление и потеглихме. Човекът ми каза, че името му било Боб Джонсън, и ме попита:
— Какво мислите, детектив?
— Че са били убити.
— Да бе, няма майтап. — Ченгето се поколеба, после продължи:
— Смятате ли, че е свързано с Плъм Айланд?
— Не.
— Ще ви кажа нещо — виждал съм грабежи и това не е грабеж. Направено е така, че да прилича на грабеж, но е било претърсване — нали разбирате? Търсели са нещо.
— Не съм оглеждал вътре.
— Бацили. — Той хвърли поглед към мен. — Бацили. За биологична война. Това си мисля. Разбирате ме, нали?
Не отговорих.
— Та точно това е станало със сандъка за лед — продължи Джонсън. — Чух ви да го споменавате.
Пак не отговорих.
— В сандъка е имало епруветки или нещо подобно. Искам да кажа, Господи, вътре може да е имало достатъчно бацили, че да унищожат целия Лонг Айланд… и цял Ню Йорк.
„И цялата планета, Боб, в зависимост от това какви са били бацилите и какво количество би могло да се отгледа от тях.“
Наведох се към полицай Джонсън и го стиснах за ръката, за да привлека вниманието му.
— Да не си казал нито дума за това. На никого. Разбираш ли ме?
Той кимна.
Останалата част от пътя до вкъщи премина в мълчание.
3.
Всеки има нужда от място, където да се среща с хора, поне що се отнася до мъжете. Аз ходя в Националния клуб за изкуство, където пия шери с хора на културата и интелектуалци. Бившата ми жена също не можеше да го повярва.
Когато съм тук, често посещавам едно заведение, наречено „Старата градска таверна“, макар обикновено да избягвам места с такива претенциозни имена. Във всеки случай „Старата градска таверна“ се намира в центъра на Матитък и наистина е очарователна. Обзаведена е като стар кораб, въпреки факта, че е в центъра, на километър и половина от морето. Дървото е много тъмно, подът е от дъбови дъски и онова, което най-много обичам, са стъклените фенери с цвят на кехлибар, които хвърлят наистина мека, оправяща настроението светлина върху цялото заведение.